Преди има няма три месеца се разделих с бившия. Бяхме заедно 16 щастливи години. Казвам щастливи, защото през последните 5 се радвам на едно прекрасно дете.

Но сега се наслаждавам на свободата. Свободата да избирам – дали да си легна сама или не. Дали да сготвя или не. Дали да изчистя или не. Сега се наслаждавам на живота. И на това, че мога във всеки един момент да тръгна нанякъде без да се налага да давам обяснения. Сега никой не ми прави забележки за качеството на обяда или вечерята, за пропуснатата прашинка на паркета, за банята, за филма, който съм избрала да гледам, за приятелките, с които се забавлявам. Вярно е, нямам секс под ръка всяка вечер, но когато го имам, е страхотно преживяване.

И не мога да разбера защо се получава така. Защо когато двама души се съберат, обичат се, а после вземат, че се вземат, всичко се обръща с краката нагоре. Защо любовта се измъква по терлици, когато започнем да готвим за двама или трима, а не ходим по заведения, защо танците секват, а романтиката се превръща в уморено висене пред телевизора.

И после, някак изненадващо, а то може би не е, започват мрънкането, нехаресването, намирането на кусури, трупането на негативни емоции и скандалите. За пари, дребни битовизми, за неща, които реално въобще не са важни, но зверски ни дразнят.

И така, ден след ден, връзката ни се превръща в гореща военна точка, в която почти няма моменти на примирие.

Защо любовта става бойно поле, когато започнем да споделяме общ дом? Може би животът ни е нервен, може би сме станали твърде независими, може би не сме склонни да правим компромиси. Не знам.

Но ако някой от вас може да ми каже къде се крие разковничето на щастливото съвместно съществуване, ще съм му благодарна. А предполагам, че и не само аз.

Сега си имам приятел. За секс. Много ни е хубаво и на двамата. Виждаме се. Говорим си. Разхождаме се. Той също има деца. Обича същите неща като мен. Но ме е страх, че в момента, в който заживеем под един покрив, вече няма да ни е толкова хубаво. И бавно, но сигурно, ще тръгнем по наклонената плоскост на безразличието. За да се събудим един ден с първия скандал. И се питам. Струва ли си? Да правиш всеки ден секс с уморен до себе си партньор или по-добрият вариант е да правиш, когато успеете да се засечете, но да бъде невероятно?

И хем ме е страх, хем ми се иска. Защото, казват, че светът е за двама. Но онзи свят, идеалният, в който лъжите не съществуват, грижата е някак взаимна, а изненадите са по-често приятни.