Вярваме, че за култура трябва да се говори.

Трябва да се говори повече. затова публикуваме този текст на Ангелина Ангелова. Защото културата е важна! И така:

"В живота ми дотук съм писала ревю за стихосбирка и детска книжа, но за роман никога. Тъй като случаят сега е различен, реших да не определям сама какъв ще бъде този текст.

Прочетох книгата на Васил Панайотов “Сянка” почти на един дъх и не защото е лека, а защото, когато познаваш автора, сякаш творчеството му стига по-бързо до теб, натиска точните бутони в съзнанието ти и не можеш да спреш до края. С Васил сме приятели от около 6-7 години, но помежду ни почти от самото начало има онази рядка ефирност в общуването, в което си споделяме понякога твърде тежки лични факти и страхове в небрежен и прост диалог, без да се страхуваме, че ще уплашим другия или ще го накараме да гледа на нас като на нещо лошо или различно, което един за друг сме решили отдавна, че сме.

Васил Панайотов е онова ненатрапчиво явление в литературата ни, което обаче не бива да пропускаме. Когато ми донесе последната си литературна рожба му казах, че ще оставя встрани “Норвежка гора” на Мураками и “Времеубежище” на Георги Господинов, защото зная колко са важни първите обратни връзки за една новородена творба. Когато вземеш току що напечатана книга в ръцете си, тя тежи много - можеш да засилиш страховете, които всеки автор има, да ги разсееш или просто да го уплашиш с нови. Осъзнавам доверието на Васил и съм благодарна за него. Книгата бе дадена с предупрежение, че това не е роман за плажа (макар, че какво по дяволите значи това - в годините съм съсипала не една и две сериозни и ценни книги с пясък и влага, а и не една и две почивки с тежки размисли за живота).

Аз знаех, че Васил работи по този текст от дълго време, знаех и че той не пише весели книжки - бях в ступор от финала на втория му роман “Другата” и ме държа задълго някъде между усещането от книгата и реалността. Разказът ме бе разлюлял толкова силно, че накрах хората от тогавашния си офис да я прочетат, за да можем да я обсъждаме и разглеждаме, имах нужда да говоря за нея. Постигнах състояние на шок, но и получих своите желани беседи по четивото. Бяхме развълнувани.

Чрез новия си роман “Сянка”, авторът ни среща с един доста мъдър и задоволен (не в арогатния смисъл), дори отегчен мъж на ключовите 40 години (определяни като средна възраст).

Не бих могла да посоча вълнуващите моменти в романа - тя те държи ангажиран и нащтрек от самото начало до своята кулминация.

Четеш книгата и от самото начало знаеш, че човекът, който ти говори в първо лице единствено число възнамерява да приключи живота си. Авторът не залага на никакви фатални срещи, нито излишен съспенс - той увлекателно и убедително разсъждава от името на героя си.

Да, майсторството на перото на Васил те кара да разбереш и приемеш причините на този абсолютно здрав, мъдър, осъзнат и смирен човек, който със своята изключително силно развита самоирония те допуска все по-близо до себе си през целия разказ.

Макар че е изключитено а-социално и неманипулативно същество (въпреки наличието на впечатляващ интелект) Васил Панайотов още с първата си книга ме убеди, че познава страховито и в дълбочина архитектурата на човешката душа. Без колебание изтръгва и изследва, прави аутопсия на толкова битовизми, с които болезнено сме свикнали, а твърде малко от нас анализират или изобщо някога търсят първопричина.

Четях “Сянка” и подчертавах, снимах страници и пращах извадени текстове на близки, с които някога сме обменяли мисли по конкретни въпроси, за които той в страниците излагаше семпло, но изкусно изведени тези, които са кънтяли със същия тон, но не така категорично в главата ми.

“Сянка” няма да бъде разбрана от всеки еднакво. Ако си в тежък и труден момент, тя никак няма да те вдигне нагоре. Не мисля, че и перманентно веселите и мотивирани хора ще си позволят да вникнат в нея, защото тя ще ги накара да усетят зеещите дупки, липсващите тухли в себе си.

Не посягайте към “Сянка”, ако сте личност, която не приема и не признава грешките си и просто “запълва” душата си с друго. Няма да Ви стане готино, защото “Сянка” е честна и храбра изповед на човек в условната среда на живота си, дръзнал просто да се откаже от изтощаващото преследване на условните успехи, условното семейно щастие и условните житейски цели.

Според мен всеки човек остава с наистина различно усещане след края на всяка творба, която чете. “Сянка” присъства три дни в живота ми и до последния момент не съм стискала палци на главния герой да смени посоката, към която се бе устремил. Наблюдавах го, слушах го и действително с всеки изминал ден от своя изтичащ месец той звучеше логично и тъкмо така, както най-вероятно би звучал човек, запътил се към Края.

Прощавам на Васил, че уби човек пред мен - може би, това е писателска, напълно оправдана евтаназия. Водейки го през този стратегически разчертан последен месец, авторът не пропусна да мине през абсолютно всички аспекти, определяни като изграждащи живота - тези, които по - наивните читатели ще започнат мисловно да прехвърлят, за да си кажат утешително “това няма как да ми се случи и никога няма да стигна до там, защото”.

Героят на Васил не пропуска да спомене няколко пъти, че именно липсата на отговорност го прави способен на този избор - той няма дете, напуска работата си навреме и никой не очаква абсолютно нищо от него.

С голям риск да разстроя сериозен брой професионални мотиватори или просто безумно весели и хипер положителни присъствия в социалните мрежи, ще го кажа - всеки човек, поне всеки средно интелигентен човек има моменти, в които просто не му се продължава напред. И не е задължително това да е свързано с любовна разлъка, финансови проблеми или кофти кариерно развитие. Просто понякога наистина не можеш да убедиш себе си, че всичко ще “бъде наред” - защо и как ще бъде? След колко време?

Защото за поколението на контролфрийковете, сред които спадам, това изобщо не звучи реалистично и убедително.
Слава Богу, нямам близки и приятели, които да съм загубила, защото просто са решили да се откажат да живеят. Защото ние имаме своите отговорности, освен че ги имаме сме и силно пристрастени към тях - не се изморяваме да градим семейства, да създаваме деца, да работим по десетки проекти, да ръководим хора, да искаме още и още отговорности, които да ни правят значими и незаменими.

Аз ще продължа да бъда същата, но тази жълта красиво илюстрована от Дамян Дамянов книжка просто ме накара за пореден път да си обещая, че никога няма да се взема твърде насериозно.

Защото след нас няма да остане и сянката ни, но “Сянка” ще продължи да вълнува и тези след нас.

Коя е Ангелина Ангелова? Тя е български писател, сценарист и журналист. Работила е като репотер и редактор в телевизионното предаване „Нека говорят“ по Бтв, нейни репортажи са излъчвани по Бтв Новините, подготвяла е репортажи съвместно с Discovery Channel и телевизия „Ал Джазира“, кореспондент е на “The American Times” за България. Автор е на статии в изданията „168 часа“, „Живот без лекарства“, „L`europeo” и “Егоист“.

Ангелина е заемала длъжността главен редактор на лайфстайл списанието “Hello!” и луксозното списание Prime. През 2013 година издава втория си роман “Последен залог”. През последните години работи като PR директор в един от най-големите български туристически холдинги и успешно развива благотворителна и социална дейност.