Любовта е странно нещо. Понякога идва ненадейно, понякога си отива така. Без да разбереш, че е дошло време да кажеш “Сбогом“. И в началото много боли. Много. Иска ти се да хвърляш тежки предмети, да удряш, да разрушаваш. После те наляга тъгата. И накрая – съжалението. Особено, ако той те е зарязал за друга. Ей, така. Изведнъж. Сякаш между вас не е имало нищо.
Моята любов продължи много. Почти 10 години. Беше сладка. Беше изпълнена с емоции, с красиви моменти. Беше почти съвършена. Когато обичам, аз се раздавам на сто процента. И може би там ми беше грешката.

Със Стефан заживяхме заедно почти веднага. На третия месец. Той дойде при мен. Първоначално ми беше малко трудно да мина от „аз“ на „ние“, но бързо се научих. Настроих честотите си на това да мисля за двамата, да правя планове, да се радвам на всеки миг. И беше страхотно.

Да се събуждам до него, да заспивам в прегръдките му, да споделям деня си. Обичахме да си готвим, да гледаме филми, да се разхождаме в планината. Първите три години бяха наистина съвършени. После... После започнахме да прекарваме все повече време заедно.
Той предпочиташе да гледа мач вкъщи или да ходи на стадиона, докато аз излизах с приятелки.

След петата година започнахме да заспиваме с гръб един към друг.

Сексът стана все по-рядко явление. Казваше, че е уморен. Не се сърдех. Все още правех планове.
Докато един ден открих на лаптопа чатовете с други жени. Бяха романтични, бяха някак твърде лични, интимни. Споделял бе с тях неща за мен, което ме нарани. Беше им писал поезия, беше им пращал същите песни, с които ме приспиваше едно време. В първия момент бях шокирана. Това ли е мъжът, до когото си лягах вечер? Който ме целуваше сутрин, когато се разделяхме за работа? После усетих в мен да се надига гняв. И накрая бях бясна. Ужасно бясна. В пристъп на ярост изхвърлих всички негови дрехи от гардероба и ги натъпках в сакове и найлонови чували. Дори не усетих умора, когато приключих. Подредих ги до вратата. И зачаках.
Когато вратата се отвори, преброих до десет. После го видях. На лицето му се четеше изненада. Сякаш не разбираше какво се случва. И тогава аз отворих компютъра. Показах му какво бях прочела. Казах му, че ме е заболяло. Не помня колко време бях говорила. Той мълчеше. Не каза нито дума. Накрая само ме попита дали очаквам от него това – да се изнесе. Изкрещях му – а ти какво очакваш да очаквам?

Тази вечер той спа на дивана в кухнята

След 10 дни си беше намерил квартира и се изнесе. Без да каже нито дума. Нито се защити, нито ме обвини в нещо. Това мълчание ме изкарваше от нерви. Останах сама. Тъжна, бясна, самотна, съсипана.
Минах през всички етапи на самосъжалението. След това започнах да излизам с приятели. Те пък се опитваха да ме успокоят и дори ми уреждаха срещи. Казах им, че не търся мъж. Че имам нужда да остана сама. Да осъзная какво ми се е случило и да реша накъде да тръгна.

Реших, че е време да преаранжирам апартамента. Да вкарам нови мебели, нещо свежо. Поръчах си страхотен диван. Оказа се обаче, че ми трябва помощ за качването. Чудех се кого да помоля, когато вечерта, прибирайки се от работа, срещнах един приятел на Стефан на спирката. Заприказвахме се. Беше много мил. Заразпитва ме какво правя, как се справям, любезно ми предложи помощта си, ако имам нужда от нещо. И аз реших да се възползвам. Попитах го дали има ангажимент за след два дни, когато щяха да докарат дивана. Каза, че няма да има проблем да мине. И мина. Качиха дивана с момчетата от фирмата-доставчик. Помогна ми да го наместя в хола. После го поканих на по бира – хем да си почине, хем в знак на благодарност. Оказа се супер готин пич. Не се бях смяла така от години. Когато си тръгна, каза, че си е прекарал страхотно. И след три дни ми се обади. Покани ме на ребърца и бира, щели да ходят с приятели за риба. Били голяма компания, ако искам... Искам, защо да не искам, помислих си аз. И така започна всичко. Малко като на шега.

След два месеца бях благодарна на бившия, че напусна живота ми

Иначе никога нямаше да опозная приятеля му. А той се оказа мъжът на живота ми. И съм щастлива. Благодарна съм, че срещнах любовта в момент, в който си мислех, че животът ми е свършен. Всъщност човек никога не знае какво му е приготвила съдбата. И винаги трябва да дава шанс на нещата да се случат.