Преди година животът ме изправи пред избор, за да ми покаже, че е важно това, което мисля и чувствам аз, а не това, което хората казват или смятат за редно. Щастието каца веднъж на рамото, бъдете готови да го уловите!

Беше лято, както и сега. Неделя. Разхождах Лео, кучето ми, в градинката до блока. Слънцето грееше силно, беше топло и много приятно. Лео се радваше на природата, доколкото това можеше да се нарече природа, и подскачаше около мен, ровейки в пръстта и душейки всичко живо. Оставих го да изследва района, а аз поседнах на една от пейките с вестник в ръка. Чуден ден. Надявах се телефонът в джоба ми да продължи да мълчи. Не исках да чуя майка си, която щеше да ми развали цялото удоволствие от почивката с размисли за това как вече ми е крайно време да се оженя и да ѝ родя внуци. Как да ѝ обясня, че не може да промени статистиката – жените у нас са повече от мъжете. Факт.

Докато размишлявах по темата, намирайки нови аргументи, с които да оборя родителското тяло, забелязах, че Лео бе изчезнал.

Оставих вестника и се огледах. Видях го да маха радостно с опашка пред едно хлапе и мъж на средна възраст – вероятно баща му. Викнах го по име, със заплашителна нотка в гласа, но отговор не последва. Лео бе пленен от новите си приятели! Тръгнах бавно към тях, търсейки думи на извинение, че кучето ми може би им досажда...

Мъжът ме посрещна с широка усмивка.

„Имате прекрасно куче”, каза той, а аз замрях от ужас. Беше ужасно, непосилно чаровен. Затова казах едно „Благодаря”, вързах Лео за каишката и се обърнах, за да си ходим. Но мъжът не искаше да ме пусне... „Не ни казахте как се казва”, попита дяволът в мъжки образ. „Лео”, смрънках аз. „А ние сме Емо и Мишо, и ни е много приятно да се запознаем!”, каза на свой ред таткото. Хлапето стоеше до него и се усмихваше щастливо. Реших, че и на двамата им е скучно да са заедно, а мама най-вероятно ги е изгонила от вкъщи, за да почисти на спокойствие. Какво пък, щях да им правя компания за малко. Пък и Лео хареса детето.

Заговорихме по общи теми. Като, например, защо на хората от общината не им е хрумнало досега да почистят градинката от храстите и да посадят цветя, да сложат още пейки и катерушки за децата! И двамата бяхме на мнение, че всички живущи с радост щяха да участват в една акция по почистване и залесяване, стига някой да им я организира. После минахме на темата за данъците, за цените и накрая стигнахме до това колко скъпо излиза отглеждането на едно дете, а в моя случай – на едно любимо куче. Така, между другото, той спомена, че се грижи сам за сина си.

Времето мина бързо и взе да захладнява. Реших, че с Лео трябва да се прибираме. Когато се разделяхме, Емо попита дали не може някой път пак да се срещнем в градинката – той с Мишо, аз – с Лео. Отговорих му, че би било чудесно.

Срещите ни продължиха.

Първо в градинката, после в парка, накрая дори ходихме в зоопарка. Той винаги поддържаше известна дистанция, но си личеше, че му е приятно да сме заедно. На мен пък ми беше трудно да си го представям гол, докато синът му щъкаше около нас. И предложих, ако иска, някой път да остави детето при майка му, а ние да излезем на заведение... Той мълча известно време, след което каза, че би било чудесно.

Първата ни истинска среща беше страхотно преживяване. Емо беше мил, галантен, с черно чувство за хумор (като мен), харесвахме един и същ тип филми, книги, и двамата обичахме да правим див секс.

Открих, че съм намерила г-н Идеален. Но не съвсем, защото той имаше дете.

Нямаше как да го изтрия от общата картинка. Малкото, сладко същество, което той наричаше Слънчо, съществуваше и щеше да продължи да съществува. А това разваляше идеалната картина на връзката ни. Не знам защо. Може би защото още от малка са ми насаждали в главата предразсъдъците, че не е хубаво човек да се жени за мъж с дете, че едва ли не разведените татковци са втора категория, че винаги той ще обича повече неговото, отколкото общите ви деца... Не знам. Просто не бях сигурна, че го искам. И в някаква дива еуфория на собствените си чувства, му казах какво мисля. Реакцията му беше безкрайно естествена – стана и си тръгна. Каза само, че съжалявал, че е сбъркал за мен.

Последваха дни на ужасна самота и болка. Сякаш отново бях на 5 и някой ми беше взел любимата играчка.

Страдах. Като пълен егоист страдах затова, че той бе предпочел детето пред мен! Мъките ми продължиха цели две седмици, през които се бях затворила у дома и постоянно се карах на Лео. В края на седмицата една приятелка ме покани на гости. И докато си говорехме двете на чаша с кафе, осъзнах, че правя голяма грешка. И че ако продължавам така, и г-н Идеален може да остане в историята. Той не ме помоли да се откажа от Лео, въпреки че би било по-логично. Защо аз исках той да се откаже от собственото си дете?!

Вечерта му се обадих. И казах, че съжалявам.

Два месеца по-късно бях г-жа Идеална. Със страхотен съпруг, чудесно дете и още по-чудесно куче! Е, майка ми не беше на седмото небе, трябваше й половин година да осъзнае, че няма нищо по-ценно от щастието на детето ти. А предразсъдъците не носят такова.

Затова, ако срещнете щастието под формата на две влюбени очи и ръце, не го пускайте да си отиде...