На 8 септември по книжарниците излиза биографична книга за Никола Манев. На 12 март, по време на празниците на едноимената галерия в Чирпан, ще се състои и премиерата ѝ. Автор на "Живея в светлина" е журналистът Исак Гозес.

"Това е разказ за дългия житейски и творчески път на именития художник, роден в Пазарджик, преминал през София, Париж, Чирпан, Варна", казва той.
Исак Гозес е бил близо до художника през последните двадесетина години от живота му. Свързвало ги е близко приятелство. За да напише книгата си, той се е срещал с почти всичките му роднини, другари, колеги, семейството му.

Авторът е завършил "Агрономическия факултет" в София. Работил е като агроном в Сливенско и Ангола. Журналист е от четиридесет години. Има шест издадени книги, четири от които са биографии. Носител на наградата за публицистика "Черноризец Храбър".

Откъс

"Живея в светлина"
Глава двайсет и трета

Шепот от отвъдното

На жените дарявам чувства, а не кожени палта.

Докато бях на земята, ми се струваше, че ще съм умрял, ако дори за миг престана да си мисля за жена. Сега, когато наистина съм умрял, пак е същото.
Мъж, който се е разминал с жената, се е разминал с живота. Любовта ме е хранила повече от хляба.
Това са фактите.
Една жена трудно ще я съблечеш, ако преди това не си я облякъл. Сигурен съм, че че това е измислица на някой пъпчив недолюбван комплексар.
Подаръците трябва да идват от сърцето, а не от портфейла. На жените дарявам чувства, а не кожени палта – такава е моята философия. Знам, че на повечето от тях тя не се харесва. Дори красивата Татяна я отричаше, въпреки че имаше в гардероба си цяла ферма от норки.
На жената винаги са й малко дрехите, вниманието, времето за гримиране, както и амбицията да притежава мъжа тялом, духом и по документи.
Това е самата истина.
Любовта е интимен акт между две души, обяснявах. Защо тогава трябва в нея да се намесват някой кмет, който може и да е мошеник; подпийнал поп; брачен агент или корумпиран съдия. Тя не е криминално дело, да се доказва с подписи и документи в общината или съда, а сложна химическа реакция между две души.
Така мислех и се оказвах изоставен и сам винаги когато откажех да застана пред брачния олтар.
– Нека не бързаме – казвах на всяка, – обещавам, че щом стана на осемдесет, ще се оженим.
Не им се чакаше, а може би не ми и вярваха.
– Няма любов, има любовни доказателства – отвръщаха.
Загубена работа.

Най-хубавият миг в любовта е, като се качваш по стълбите. Казал го е Саша Гитри. Той освен голям актьор е и умен човек, но този път няма да се съглася него. Такива мъдрости не са за клаустрофоби в напреднала възраст.
Превалях петдесет години, когато се влюбих в Иванова. Тя живееше на осемнайсетия етаж в един от онези панелни мастодонти, гордост на социалистическото строителство, които побираха едно средностатистическо българско село. Във входа винаги ме посрещаха мъждукащият асансьор и триста и шейсет стъпала.
С дълбока въздишка подминавах асансьора и тръгвах нагоре. На осмия етаж беше първата ми спирка. За малко, колкото да уравновеся дишането си. Сърцето не можех. То биеше на все по-бързи обороти. До върха си давах още две почивки. Краката ми все повече натежаваха, но духът летеше като пеперуда.
„Тя е горе“, казвах си и проклинах тъмнината след десетия етаж. Там така и не поправиха осветлението. Домоуправителят бил против, защото обитателите точно на този етаж отказвали да плащат входната такса.
Но може ли един домоуправител да убие порива на влюбения? На шестнайсетия етаж вече подушвах парфюма, усещах топлината на тялото й и преживявах мислено първата целувка. Още малко... Два етажа... Тринайсет стъпала... Най-после съм горе. И тя е там. Чака ме с леко разгърден пеньоар.
С Иванова се разделихме драматично заради един комплимент. Той звучеше много мило, но не бе отправен към нея, а към приятелката й Надя, с която ми дойдоха на гости:
– Много сте елегантна – казах й. Само това.
Реакцията дойде не оттам, откъдето я очаквах, а от побеснялата от ревност моя любов.
– Всички мъже сте от един дол дренки – изстреля тя и си тръгна завинаги. После написа в списанието си колко долен тип съм бил. Като всички агенти на Държавна сигурност, към които, естествено, съм принадлежал. Добре че накрая статията й завършваше мило: „И въпреки това ние го обичаме“.
В тази история с ДС-то имаше някаква истина. Бях още студент и през лятото работех като гид на френски туристи. Тогава дойдоха ченгетата и ми казаха, че като българин и патриот трябва да се вмъкна в леглото на ръководителката на групата. Попитах защо. Защото непрекъснато е недоволна от обслужването в ресторантите и хотелите, има вражеско отношение към родината ни и злепоставя националния туризъм извън граница.
– Ако вие преспите с нея, тя ще се укроти, а отечеството ще оцени вашите усилия – казаха.
Представих си как онази мощна, нахакана французойка ще ме схруска още при първия ми ухажорски опит и отвърнах:
– Не ставам. Не е за мен, аз много говоря и тя веднага ще разбере, че съм шпионин под прикритие.
Не знам дали ми повярваха, но ме оставиха на мира. И френското разузнаване се опита да ме вербува, но се отказа по същите причини. Така не станах Джеймс Бонд.
Докато бях на земята, държах контакт с всичките си стари любови. Някои от тях вече са тук горе. Изпревариха ме.
Имам слабост към статистиката и като преглеждам сметките, излиза, че съм имал любовници от двайсет и три националности. Цяла Организация на обединените нации. Много държах да преспя с рускиня, за да вляза в компанията на колегите Пикасо, Дали, Пол Елюар.
Красивата негърка Фатима пък беше най-екзотичната от всичките ми изгори. Срещнахме се в Париж на една моя изложба. Купи моя картина и така покрай изкуството започна историята ни. Бяхме като диви животни, изпуснати от зоопарка в джунглата.
След Париж продължихме в Лондон. Баща й се оказа министър на петрола на Кувейт. Посрещна ме в страхотната семейна къща и каза, че на другия ден чакат висок гост – американския президент Линдън Джонсън. Нямах повече работа там и побързах да си тръгна.
Това е факт. Няма измислица.
Веднъж пътувахме с една медицинска сестра. Не понасям самолетите и тя непрекъснато ми предлагаше вода и някакви хапчета. Щом пристигнахме, ме покани на гости. Отидох. Имаше хубав апартамент в Монте Карло. Кралството е място за специални хора. Трябва да имаш досие, биография, само пари не са достатъчни, за да живееш там.
Дамата беше много симпатична. Каза ми направо:
– Ожени се за мен. Ще ти купя ателие. Търся си мъж. Но знай: не понасям бедни хора.
Бях нито беден, нито богат. Имах все още гъста, макар и вече прошарена коса, нямах корем, изкуствени зъби и струвах много повече от едно ателие. Избягах рано на другата сутрин и повече не я видях.
Най-вярна ми остана японката. Тя ме чакаше кротко, любезно, по японски. Дори когато вече не ставах за нищо и докторите ми готвеха пътния лист за нагоре, казваше:
– Ела, аз ще се грижа за теб.
Жените, с които съм бил, са играли голяма роля в живота ми. Това си личи и по картините: Една творба е от периода, в който съм бил с Франсоаз, друга е повлияна от емоциите ми с Жуслин, трета – от Йохана...
Няма ли кой да се обърне към теб с влюбен поглед, животът ти е без значение. Нежното присъствие ми носи творческа енергия. Досега няма жена, която да ме е разочаровала.
И въпреки че живях, любих, любиха ме, до края не разбрах това велико чудо – жената. Истински океан. Тръгнеш ли срещу вълните му, ще се разпени, ще се разбунтува и ще те удави. Колкото и добър плувец да си.