Една жена на възрастта на майка ми – на 67 г., се хвърли снощи под релсите на влака. Основната версия за случилото се е самоубийство, а в чантата на жената са били намерени документи за кредитни задължения. Тъжно, нали? Тъжно е. Откъдето и да го погледнеш.
Часове преди един от най-големите християнски празници – на вярата, надеждата и любовта. Въпреки онези 50 лева, които нашата смешна държава дава на пенсионерите по време на пандемията от коронавирус. Въпреки милиардите, които вземаме като заеми. Въпреки скъпите автомобили по прекрасните ни магистрали, новата зала на парламента... Въпреки.
Една жена е отнела живота си, защото не е видяла изход в тъмнината на тунела. И да ви кажа като нея има още много. Възрастни хора, които отдавна живеят в тъмнината на безпаричието и липсата на надежда. Възрастни хора, изоставени от всички. С умрелите си отдавна мечти, надежди и без любов. Без подкрепа. Защото децата им отдавна по чужбината – уж за по-добър живот. И не, не слагат допълнителни черни краски. Не наливам масло в огъня. Просто казвам нещо, което всички знаем от години. Такава ни е реалността. Живеем в нея от години. Държавата ни отдавна е на автопилот, а надеждите ни отдавна са под влака, стъпкани от тежките му и безмилостни демократични колелета.
И не става въпрос само за това поколение, което със своя дълъг трудов стаж е принудено да живее под границата на мизерията. Че как иначе да живееш с 200-300 лева на месец, когато за оцеляване са ти нужни поне 1000?
Не. Става въпрос за всички онези млади хора, които не намират смисъл. За всички онези, които въпреки трудностите, са създали семейства. Вчера, например, установих, че във фейсбук има група – създадена от майки и посветена на една едничка цел – да се публикува в реално време кога се изплащат детските надбавки всеки месец... А те, тези детски, да не си помисите, че са нещо кой знае колко? Едни 40 лева за дете... 40 лева, хора. Толкова, колкото струва едно кафе с вода в тузарско заведение.
Това е. Влакът ни е доста безличен, адски нечовешки, тотално сдухан.
Да. Днес е празникът на вярата, надеждата и любовта. Дано имаме вяра, че децата ни ще живеят в по-добро общество. Дано съхраним надеждата, че ще успеем да преживеем и това. И дано имаме достатъчно любов, за да я даваме на хората, с които живеем. Защото без любов всичко би изглеждало наистина много по-черно и безсмислено. И дано сме достатъчно мъдри, за да успеем да видим светлината в тунела. Да я разпознаем и да тръгнем към нея.
Иначе, да, сигурно ще кажете, че тази жена, мир на праха ѝ, е била със слаба психика, вероятно с проблеми... И сигурно ще бъдете прави. Но има още нещо сигурно – че когато не виждаш изход, психиката не може да издържи. Когато си изправен пред възможността някой да отнеме дома ти, да запорира пенсията ти, ти не мислиш трезво. Особено, ако си сам. Сам срещу системата, която те притиска. Аз винаги съм била оптимист. Но дали, ако попадна в подобна ситуация ще успея да запазя мъдростта си и дали ще успея да намеря решение? Много е важно да имаме рамо, на което да се опрем. Да съхраним човешкото в себе си. Само то ни е останало. Само то може да ни изведе на светло. Бъдете добри. И не отказвайте да подадете ръка, ако можете. Защото никой не знае какво ще му поднесе животът утре.
Или както казва Хемингуей, не е нужно да се чудиш за кого бие камбаната. Камбаната бие за теб.