"Имам ли право да завия тук?". Хубав въпрос, но когато говорим за истинския живот, а не за шофирането, от мен да знаете - отговорът е "Не". Защото през съдбата си трябва да караме направо. Може с умерена, градска скорост, може и да натискаме спирачки, или да изчакваме на някой знак STOP. Обаче забравете за завоите. Те често ни връщат там, откъдето сме тръгнали.

И понеже съм от момичетата, които карат направо през живота си, никога не съм приемала съдбата като даденост. Може и да ви звучи наивно, но все още вярвам, че аз определям посоката. Аз задавам маршрута и аз подавам газ. Вярно е, предпочитам автомобилът да е добър. Това ме кара да се движа по-уверено напред. Но колкото пъти погледна в огледалото за обратно виждане, искам да откривам там само едно изображение - на момичето, което вярваше в себе си и затова сега се намира тук.

А къде се намирам аз в момента ли? Събота сутрин е, пия набързо от любимото ми капучино накъде в края на "Оборище", наоколо ухае на мекици и пресен хляб и докато преглеждам мейлите от петък следобед, на които (вярвайте ми няма такава сила на света, която може да ме накара) още не съм отговорила, правя стегнат план за деня.

В София е златна есен, аз имам няколко важни неща за вършене, няколко маловажни и едно за удоволствие. Но за него накрая.

Днес карам направо от "Оборище" към "Александър Невски" и Царския дворец, влизам за малко в бившите покои на Фердинанд, защото трябва да се видя за 5 минути с кураторката на една нова изложба, която е намислена точно за тази галерия, но кога ще бъде подредена още не е ясно. Докато си бърборим за изкуството и за това как животът се променя с всеки изминал ден, тя ме изпраща до колата.

"Ах, какъв бонбон" е първата ѝ реакция, когато вижда новия Yaris. "Нали?", отговарям аз от любезност, защото не мисля, че бонбон е точната дума, с която трябва да го определим. Това е най-новото, четвърто поколение на култовия модел на Toyota, който през последните 20 години се е превърнал в нарицателно за градска кола. Познаваме се, откакто се е появил на пазара и всъщност беше първата ми кола. През годините се срещах с наследниците му, но те като че ли не успяваха да стигнат величието му - на онзи, първия Yaris с наивния поглед и скритото табло. Днешният е много различен и всъщност изобщо не е същата кола. Той е чистокръвен самозаряден хибрид, който в града се движи на ток през голяма част от времето, и ти позволява тихомълком да се измъкнеш от всякакви ситуации в тежкия трафик. Ако не ми вярвате, насочете се към най-близкия шоурум на Toyota, където с удоволствие ще ви разкажат за новата GA-B платформа, за икономичния 1.5-литров 3-цилиндров двигател и многото системи за сигурност, които са му осигурили 5 звезди по NCAP. Но ако наричате колата си "бонбон" най-вероятно всички тези неща не ви интересуват и искате да чуете от приятелка дали колата е хубава, или не. Ето, казвам ви го.

Но да се върнем към важните задачи. Минавам през шивачката ми в центъра, която ползвам още от времето, когато баба ми ме водеше да ми шият рокли, отчаяна от моето желание да нося само и единствено панталони. Леля Злата, както я знаят всички около петте кьошета, все още спори с мен и ако не хареса някоя идея - направо ме гони и казва невъзмутимо и с нисък тон да намеря "някоя друга, която да направи тая грозна, размъкната кройка".

Днес трябва да я убедя да зашие два големи лилави джоба на едно старо розово палто. Стискайте ми палци!

Все още си падам по странни цветове, сигурно затова и новият Yaris толкова ме грабна. Казва се "син небула" и от снимките не си личи колко е интересен всъщност. На латински "nebula" означава облак или мъгла, а в астрономията с тази дума наричат онзи облак, който се образува след избухването на някоя звезда. Мисля, че е много подходящо име и за цвета на Yaris-a.

В списъка със задачи мъдро чака и ребусът какво кафе да купя за следващия месец. Пробвах различни бленди, цената е еднаква, но още търся чашата кафе сутрин в леглото, в която ще се влюбя до полуда. Какво ще кажете за някаква прясно изпечена Арабика с аромат на тъмен шоколад? Обикалям с колата няколко места на "лов" за пакет добро кафе и паля към Витоша. Следобедите през есента са истинска благодат. Златото е покрило планината, аз съм взела любима приятелка на разходка. Мария, която наскоро стана майка, обаче внимателно ме пита по телефона дали в колата ще има място за бебешката количка.

"Тя може да изглежда малка, но не е - има място, разбира се - вземи бебето, чакам ви пред вас".

Дали в късните следобеди, в които навън ухае на мокра есенна шума има някаква магия? Не знам. Мисля че има. Тайната на живота винаги е била в това да караш направо, докато намериш твоята рецепта за магия.

В моята има щипка свобода, лъжичка смелост, две чаени чаши търпение и малко любов за аромат. А в твоята?