Все по-сериозно започвам да си мисля, че светът с бясна скорост се движи назад. Поне нашият. Ежедневно проявяваме тотална липса на разбиране, приемане и толерантност към изборите на другите. Смятаме се за компетентни по всякакви теми и със зъби и нокти пазим някаква въображаема патриархалност, която смятах, че е приключила много отдавна.
Поне това разбрах от повечето коментари към първата книжка с еднополови семейства в България. Приказката се казва “Мравин и планетата Гора”, а в нея се разказва историята на малката мравка Мравин, която се е изгубила в гората и среща горския куриер Мис Бръмба и нейната партньорка в живота – Госпожица Бътърфлай. Приключението на тримата герои продължава в търсене на нов дом за Мравин, а по пътя си в гората срещнат различни горски обитатели, всеки със своите странности и различия.
Този на пръв поглед невинен сюжет изправи на нокти голяма част от онлайн обществото във Фейсбук. Изведнъж Мис Бръмба и Госпожица Бътърфлай се оказаха най-големите врагове на народа. Защо ли? Защото ни липсва тотално разбиране и приемане на другостта под каквато и да е форма. Защото все още сме на една примитивна фаза от развитието си като общество - страх ни е от другостта, защото тя е заплаха за статуквото, с което сме свикнали.
А какво е това статукво, което патриархалното българско общество пази като светиня, понякога съзнателно, понякога не? В него е нормално да си изхвърлиш боклука където ти падне, основният начин за възпитание са шамарите, мястото на жената е пред печката, където често е пребивана от бой. По всичко личи, че тези разбирания са ни изключително дълбоко вкоренени и трябва да работим активно, за да се справим с тях.
Как се отнасяме с другостта, тоест с хората, които просто са направили различен избор от нашия? В най-общия случай с ирония, с насмешка, с критика, с вулгарност, с една дума с неразбиране. С някакъв псевдо защитен механизъм, който не води до нищо градивно. Питам се на какво се дължи това? Вероятно на някакъв подсъзнателен опит да убедим себе си, че нашият личен избор е най-добрият, а всички други са грешни. Защото ни е страх да дадем избор на децата си да бъдата такива, каквито те поискат. Страх ни е, че изгнилите вече устои на това, което сме построили като общество са прекалено разклатени, за да се даде гласност на всичко различно. А и да не забравяме - просто е по-лесно. По-трудно е да съградиш нещо ново, отколкото да заметеш другостта под килима и да продължиш по старому.
Има една обаче друга истина, която често забравяме. Промяната идва, планетата ни не е ретрограден Меркурий и не се върти наобратно. А от нас зависи да я започнем тук и сега и то по един много лесен начин, като си дадем право на избор, като приемем изборите на останалите или просто като проявим толерантност.
Толкова ли е трудно:
- Да позволим на Мис Бръмба и Госпожица Бътърфлай да се разходят с Мравин в гората?
- Да преценим сами за себе си дали да прочетем тази книжка на детето си, без нападки към останалите?
- Да приемем, че хората сме различни и в това всъщност се крие пълнотата на живота?
- Да не затваряме себе си и децата си в рамки от друг век?
- Да приемем, че “толерантност” не е мръсна дума?
- Да признаем пред себе си, че децата не се раждат расисти и хомофоби, ние възрастните ги правим такива?
За съжаление ми се струва, че всички знаем общоприетите отговори на тези въпроси, но все пак има мъничка светлинка в тунела. В България вече съществуват автор и издател, които са се нагърбили със задачата да ни покажат, че другостта не е страшна и че “можем да бъдем заедно и да се обичаме, въпреки че сме различни.”