Болката е неизменна част от житейския път на всеки човек - тя ни кара да растем, да се променяме и ни помага да осмислим по-добре живота си, за да станем най-добрата версия на самите себе си.

Понякгоа е трудно, понякога горчи, но винаги има смисъл, защото болката води до разширение на съзнанието.

Ето на какво ни учи тази древна притча:

Живял някога в далечна земя един възрастен учител. Като всеки учител и той имал ученик. Но неговият ученик често бил недоволен. Мъдрецът бил уморен от постоянните оплаквания на ученика си.

Така една сутрин го изпратил да донесе сол. Щом недоволният младеж се върнал, учителят го накарал да изсипе шепа сол в чаша с вода и после да я изпие.

– Какъв вкус има? – попитал.

– Горчив – отвърнал ученикът.

Учителят се подсмихнал, а после казал на младежа да изсипе същата шепа сол в езерото. Отишли до езерото и ученикът хвърлил шепата сол в него. Тогава старецът му казъл:

– Сега пий от езерото.

Когато водата докоснала устните му, учителят отново го попитал:

– Какъв вкус има?

– Сладък – отговорил младежът.

Тогава учителят седнал до своя ученик. В него видял много от себе си. Хванал ръцете му и казал:

– Болката в живота е шепа чиста сол. Тя е нито повече, нито по-малко. Винаги остава една и съща. Но горчивината, която вкусваме, зависи от съда, в който се разтваря болката.

Затова, когато те боли и ти е тежко, можеш единствено да разшириш собственото си възприятие... Не бъди чаша. Бъди езеро.