Нека си го признаем, всички сме наясно, че мъжете са просто едни непораснали деца и колкото и да се опитват да бъдат хладнокръвни, понякога не успяват да удържат емоциите си, което пък води до тръшкане, подобно на това на 2-годишен малчуган.

Поредното доказателство затова е опитът с романтичните срещи на комедиантката Иънгми Мейър. Ето какво пише тя в свой блог пост:

“Едно от най-смешните неща, които ми се случи за 3-те години, в които съм разведена и ходя по срещи, всъщност стана съвсем случайно. Имах среща с мъж, с когото вече бяхме излизали няколко пъти, когато разбрах, че прокълнатия влак, който трябваше да използвам беше спрян. Закъснях и мъжът беше много ядосан. Аз също се нервирах, защото си помислих - какъв загубеняк трябва да е, за да ми търси отговорност за нещо подобно. Подразни ме фактът, че той не разсъждаваше рационално и че не мислеше като голям човек. Тогава ми хрумна нещо забавно. По това време четях книгата How To Talk So Kids Will Listen & Listen So Kids Will Talk, която е любимото ми четиво за родители. Сетих се нещо: Защо да не използвам някои от съветите в книгата, за да се справя с този пораснал мъж?

В нея пише, че когато децата изпитват дадена емоция, трябва да им дадем пространство, за да я преработят и да не се опитваме да я намалим или рационализираме. Затова спрях да се опитвам да го накарам да види реалната причина за моето закъснение и казах нещо срамно от сорта на “Ядосан си, че съм закъсняла и това е нормално”. Кълна се в Господ, че това веднага го успокои. Оказа се, че всичко което е искал, е било да валидирам неговата емоция.

От тогава насам използвам този съвет и за детето си. В началото го употребявах само, за да го успокоя, но след време започнах да гледам на емоционалните му изблици по съвсем нов начин. Спрях да ги виждам като нещо досадно и научих, че за тях винаги има основателна причина.

Знам, че този съвет изглежда като шега, защото всички които излизаме с чешити знаем какво е ти да си човекът във връзката, който отглежда другия. Честно казано това е и тъжно.

Повечето от нас сме отгледани в среда, в която на нас са гледали като на нискокачествена газена лампа. Всеки път, когато бях разстроена, родителите ми викаха нещо от сорта на “Добре си! Престани да плачеш! Нищо толкова не се е случило!”. А това реално ме учеше на факта, че моите емоции са тотално безсмислени за важните възрастни, че непрекъснато преувеличавам, а това ме доведе до извода, че не мога да вярвам на интуитивните си чувства.

Когато станах тийнейджърка, започнах да крия всичко от родителите си и подозирам, че много възрастни преминават през същото. Затова и смятам, че този трик може да се окаже оздравителен за много хора, така най-после те ще получат валидирането, от което са се нуждаели толкова дълго време.

След това реших да прочета още две страхотни книги за родители: Peaceful Parent, Happy Kids: How to Stop Yelling and Start Connecting и Like A Mother: A Feminist Journey Through the Science and Culture of Pregnancy. Основният ми извод от тях е, че децата имат нужда техните майки да се погрижат за себе си. Искам да ви разкажа повече затова, защото последното нещо, което бих искала е да останете с впечатлението, че жените трябва да работят, за да станат по-добри за своите мъже и деца. Въобще не вярвам в нещо подобно.

Това, което научих от феминистките книги за родители, беше, че за да се превърнеш в чудесна майка и любовница, трябва да бъдеш егоист и да приоритизираш себе си. Първо трябва да дадеш любов и уважение на себе си, преди да ги дадеш наистина на други хора. Никоя от нас не трябва да чете книги за родители, за да се превърне в перфектната майка или приятелка.

Ако излекуваш себе си, всички останали неща ще започнат да се случват естествено.