Тя е собственик на столичен ресторант. И излезе с предложение. Беше засипана от "за" и "против". От осанна до разпни го. Типично в наш си, роден, балкански или наречете го, както искате, маниер. Ние не предлагаме решения, не поемаме отговорност, но можем да мрънкаме, да хулим, да сочим с пръст и да упрекваме другите колко са тъпи!
Днес една дама, която освен добър ресторантьор е и майка, излезе с предложение в профила си във фейсбук:
"Скъпи родители на непълнолетни ученици, обръщаме се към вас с предложение за децата ви, които от утре нямат право да ходят на училище:
Децата нямат нужда от зелен сертификат и могат да се събират в нашия ресторант на малки групи, за да се обучават онлайн, но да продължават да общуват помежду си.
Ние ще ги наблюдаваме, ще ги нахраним и ще ви ги предадем, когато се освободите от вашите задължения!
Имаме добър интернет и много място!"
Разбира се, коментарите са повече от вдъхновяващи. В преносния смисъл на тази прекрасна дума. Винаги съм се чудила, защо като не можеш да предложиш нищо позитивно, градивно, решаващо проблема, искаш да си част от новината - с кални, обидни и други коментари? И наистина ли това е типично наша, българска, балканска черта? И ако не е, то тогава какво е?
Както написа вчера една позната, не мога да отида на училище с детето, но в ресторант и на дискотека мога. Ако имам зелен сертификат, разбира се. То пък спокойно може да ходи мол, кафене, дискотечка, но не и на училище... Парадокс, нали?
И ето в този контекст на мисли собственичката на столичния ресторант "Лили Фам" предложи децата да се съберат в нейното заведение и да слушат онлайн урока си. Според мен лично, това е страхотна идея. Първо, за децата няма изискване да са със зелен сертификат или нещо друго. Т.е. те могат да посещават заведенията. Още повече, ако са по едно на маса, при всички необходими измислени и неизмислени още мерки и правила. Защо тогава да не е добра идея?
По-впечатляващото обаче са коментарите. От обидни до заплашителни. Е, няма как да станем по-добре, приятели, сънародници... Няма. Ако продължим да се изяждаме по този начин, все ще сме си в казана. Ще си се пържим в него, ще се гледаме лошо и намръщени ще си идем от този свят. Това сме ние. Нане и Вуте. Докрай. Пандемията може и да свърши. И зелените сертификати да се превърнат в скъп спомен. да дойдат други. Но ние ще си останем същите. Злобни, обиждащи, мързеливи, но претенциозни, даващи акъл, който никой не ни иска, вместо да запретнем ръкави и да си прекопаем градинката. Ама верно, харесвате ли се такива? Аз не. Не ми харесва тази наша байганьовска действителност. И много ми се иска да вярвам, че тези след нас ще са по-умни, работливи, толерантни. Ама наистина. Не само на хартия. Заради някое проектче или заради това, че "някой може да ни види" или "какво ще кажат хората".
А те, децата ни, страдат най-много сега. Защото липсата на комуникация в ранна възраст е страшна. И води до още по-страшни последствия. Депресия, проблеми с общуването, липса на самочувствие...
