Бедни. Това сме ние. А бедните хора са и по-болни, и по-злобни, и завистливи... И на последното място по щастие в Европа. Парица е царица, въпреки всички приказки, че щастие с пари не се купува.

У нас инфлацията не е от днес. Тя пристъпва с тихи стъпки и краде от съня ни, здравето ни, щастието ни вече доста години. Но през последните две направо ни удари шамар.

И не, войната в Украйна просто допълнително нагорещи вече горещата тема. От доста време българските майки се спасяват, купувайки памперси, лекарства, че дори хляб от Турция и Сърбия, където е в пъти по-евтино. Че и по-качествено, ще коментират някои. От Турция мъкнем килими, прахове, мляко, маси, какво ли не. Цели групи в социалните мрежи пускат списъци и събират поръчки. Куфарната търговия процъфтява, въпреки че годината отдавна е 2022.

И ако статистиката се опитва да ни замаже с едни малки цифрички промените, джобовете ни най-добре знаят какво се случва в магазина. Защото с 20 лева отдавна не можеш да напълниш количката. Хлябът прескочи 2 лева, млякото гони 3-4, месо, кашкавал и сирене няма да ги и коментираме. Потребителската ни кошница е толкова изтъняла, че да се чудиш какво да купиш на домашните си - хем да ги нахраниш, хем да е здравословно, хем да е "евтино". Ние сме едни работещи бедни хора, които не мислят за нищо друго, освен за това да осигурят насъщния си.

Инфлацията отдавна не е 10 процента, както пишат някои икономисти. На хартия - да. В действителност има стоки, увеличени с 50, 100, че и 200 процента.

Кой ще ви мисли за театър, за кино, за концерт? Как да мислиш за култура, когато токът за бизнеса поскъпва всеки ден, а това означава, че вече увеличените 3-4-5 пъти цени отново ще скочат!

Инфлация, спекулация, цените си вървят нагоре и спасение не дебне от никъде. Дебнат ни само сметки - за ток, парно, вода. Бензинът става непосилно скъп.

Възрастните ни родители изнемогват. Ядат сух хляб или каквото там успяват да си купят, нямат средства за лекарства. А в болницата дори не искат да ги погледнат. Но те пак намират сили да се усмихнат на внучетата си. Че и пари да им съберат за празника. Светлият празник.

Затова пък зрелищата по телевизора са безплатни. И ние се впускаме с дива ярост да ги коментираме, критикуваме, обсъждаме. Рейтингите хвърчат, сценаристите са доволни. Ние също. Може да сме гладни, но пък поне сме актуални. И за украинските бежанци си чешем езиците. И за яхтите на богатите руснаци, които са им ги отнели... И за ергените, и за силиконките.

Хабим си отрицателната енергия и после изтощени спретваме също толкова изтощена вечеря у дома, за да се проснем пред телевизора на дивана и да дадем всичко от себе си в името на новото шоу.

И животът си минава. Тъжен. Нещастен и беден.

А като бонус, при целия този хаос от икономическо безверие се промъкват новини за война, починали родилки, жени, пребити от съпрузите си...

И свободата става някак безсмислена. Щото икономическите зависимости отдавна са убили мечтите ни за свобода на мисълта и волята. Убиват и нас. А ние искаме да живеем. Искаме да бъдем светли. И добри. Искаме да можем. Искаме да мечтаем. Искаме да имаме топли празници. И богати. Искаме да можем да си позволим. Елементарни неща. Искаме да гледаме децата си спокойни. За утрешния ден. Искаме близките ни да си отиват спокойни. А не обезверени.

Искаме. Защото даваме. И е ред на държавата да се превърне в грижовен родител. Нали?

Бъдете здрави!