Спрямо останалите граждани на Европейския съюз, българите най-слабо съчувстват на украинците. Това сочат данните от проучване, представено от Европейската комисия, предава БТА.
Проучването отчита, че у нас 39 на сто изпитват пълно съчувствие към украинците, 34 на сто - до известна степен, 15 на сто по-скоро не съчувстват, 10 на сто изобщо не изпитват съчувствие, а три на сто не дават отговор. Средно за ЕС данните са съответно 54 на сто, 35 на сто, 6 на сто, 3 на сто и два процента по същите показатели в посочения ред.
Забиха кирка в джипа на украинка у нас... Деца стрелят по украинци, настанени по морските ни курорти... Родители се притесняват, че украинските деца ще получат място в детските градини и училищата... Социалните мрежи се вълнуват - на украинците може по 40 лева на ден, а на пенсионерите - не!
Драма ли е? Не мисля. Защото целият ни живот е една голяма и НЕчовешка драма. Неуреден, изпълнен с възходи и падения, плащания под масата, връзкарски истории и опити за летене. Или по-точно за оцеляване.
Животът ни е драма от самото му начало. Раждаме се и хоп - драма. Педиатърът не ходи на адрес, лекува по телефона. Растем. Трябва да ни запишат в ясла. И пак драма. Няма места. А за детската градина нещата са още по-трагични. И първите дни в училище са белязане от драми. Системата блокирала, кое е първо желание, кое - второ, кой имал връзки, кой - точки, придобити по неправомерен начин... Пак драма! Учим. Или поне се правим. На български или нещо, което прилича на български, евентуално. Онлайн или пък, не - зависи от ситуацията. Нивото пада с всяка година, мърморят родители и експерти. Няма педагози, контрират други. Заплатите са ниски. Драма. Увеличават заплатите. Но нивото вече е слязло, не иска да се качи. Бисерите са забавни. Ако не са тъжни... Системата се задъхва, постоянно търпи промени, съдържанието на материала се люшка от осанна до разпни го.
Стигаме до... университета. В него се влиза без проблем - вече дори изпити няма. Само пари да имаш. Но ето ти пак драма. Пари нямаме. С най-ниските доходи в Европа сме. Откъде пари? Газът поскъпва, токът поскъпва, хлябът поскъпва, тетрадките, всичко! Ами ще работиш и ще учиш. Добре. Работиш. И евентуално учиш. Къде с практика, къде без. И вземаш диплома. А после започваш да изпращаш автобиографии, писма, но никой не ти отговаря. И баща ти или кръстницата ти ти намира някаква работа уж по специалността. И започваш. Вярно, не е кой знае какво заплатата, но пък ти си млад, още си в началото.
И така - 2-3 години. Докато фирмата я закрият или съкратят мястото, вземат по-млади колеги за по-малко пари или просто проектът вече не е печеливш. Може пък и да забременееш. И да станеш родител. И пак мъка. Как да работиш и да гледаш дете, да тичаш да го вземеш от училище или от детската, а шефът те гледа лошо, че излизаш по-рано. После то вземе, че се разболее от шарка и ти си в болничен. Идва сезонният грип, поредните сополи, пак си в болничен. Шефът те гледа много лошо, а заплатата ти е отъняла от постоянните болнични.
Ти не спиш седмици, докато не минат класиранията за ясла, детска градина, училище... И ето те на - пенсионер. С една малка, мизерна пенсийка, която ти стига за кисело мляко и хляб, евентуално.
Драмата ти е постоянна. Чак докато умреш. И тогава пак е драма - няма места в гробищните паркове... Та така. Не сме лоши. Просто сме много бедни. И тъжни. Изоставени. Без илюзии и надежда, че нещо някога може да се промени.
И когато на фона на цялата тази наша житейска драма се появят допълнителни бонуси като война на броени километри, сътресения в цените на основни продукти и стоки, изведнъж ставаш не само циничен, но и малко лош. Към всички, които получават повече внимание от теб самия. В твоята собствена държава.
Чувстваш се още по-изоставен, още по-нещастен и още по-беден. И не изпитваш вина за това, което чувстваш. Защото се опитваш да оцелееш. И децата ти да оцелеят. Тук. Където си се родил. Където си проходил. И си обичал. И си живял. И си останал.
Не сме лоши, не завиждаме на парите, които дават на украинците, които идват у нас като бежанци. Просто искаме достоен живот за нас, за нашите родители и за децата ни. Достоен. Без драми. Без ровещи професори в кофите за боклук, без работещи бедни, без гладуващи пенсионери, без умиращи родилки. Нали?
