Автор
Woman.bg

Уинона Райдър: 'Най-трудното е да признаеш, че не си наред'

Прочутата актриса от 90-те години Уинона Райдър напомни за себе си покрай делото на Джони Деп срещу Амбър Хърд. Бившата голяма любов на актьора естествено го подкрепи с топли думи, а нас накара да си припомним едно нейно интервю за руско издание, разкриващо цялата й неподправена и интересна същност. Ето го разговора с журналиста, който я интервюира по повод сериала, в който участва "Странни неща" преди няколко години.

"Тя е облечена именно така, както беше редно през 90-те години, годините на нейната слава – с изтъркани черни дънки, пак черна риза, много гривни и верижки, червена жилетка и тежки кафяви боти. Смешното е, че макар и с мъжки на вид модел обувките са сякаш 35-ти номер. Ню-ейдж, смесване на стиловете, малко готика. Но Уинона не изглежда старомодна, нито спряла в една отминала епоха. Тя изглежда… романтично неуместна. Сякаш не е от този свят и от нашето забързано време – с нейната бледа порцеланова кожа, с тъмните ѝ къдрици и тънките бръчици около големите и сияещи тъмни очи. Береника, героинята на Едгар Алан По, е умряла млада, но Райдър е оцелялата, съзряла и преодоляла готическите си фантазии 44-годишна Береника.

Тя пие лимонада и оглежда посетителите на ресторанта на 5-звездния лос-анджелиски хотел, в който се срещаме. Но и публиката явно забелязва кой седи в мекото кресло на ъгловата маса, с чудновато преплетени крака. Все пак сериалът „Странни неща“, с който Уинона се завърна на екрана, е възобновен за трети сезон, а самата актриса получи за ролята си на майка на загадъчно изчезналото момче номинация за „Златен глобус“.

Райдър обаче не обръща внимание на любопитните погледи. Тя е свикнала с тях още от малка, преживяла е бурната младежка слава, оказала се е в центъра на скандал и нашумяло съдебно дело на 30 и сега вече е човек, който умее да цени както известността, така и личното пространство. По нейни думи първото може да се измери по печалбата от кинопрожекциите и по броя споменавания в таблоидите, а пък второто е безценно. А на нещата, които подлежат на измерване, Уинона е склонна просто да им „тегли една майна“.

Почти подскачам на място от това „една майна“. В речта на тази библиофилка-интелектуалка такъв неочаквано груб жаргон изобщо не се съчетава с меките ѝ, сдържани и дори изискани маниери. Което незабавно отбелязвам на глас.

Уинона: О, така е! Човек, кръстен на града, в който се е родил – Уинона в Калифорния, където са живеели родителите ми – трябва да има сериозно отношение към думите…

Репортер: И човек, който е израснал покрай Алън Гинсбърг, най-великия поет-битник, и покрай Филип Дик, прочут писател фантаст. Нали родителите ви са дружили с тях?

Уинона: Да – а и аз самата се опитвам да пиша… Но именно там е проблемът, че аз наричам нещата със собствените им имена. Това, което може да бъде пренебрегнато, заслужава само жаргонни думи. Навремето на провокационния въпрос какво бих искала да пише на гроба ми аз отговорих „Майната ви!“ – точно такъв надпис тогава ми се искаше да видя на надгробната си плоча. И никога не съжалих за думите си, макар да ме осъждаха, че не ценя вниманието на публиката. Аз наистина не го ценя особено, предпочитам да живея без това внимание. Дори не обичам да давам на някого назаем книгите, които съм прочела – аз оставям толкова бележки в полетата и подчертани места, че всичко това казва твърде много за мен. А аз не бих искала хората да знаят за мен толкова много. Наскоро брат ми зае от мен книга на Вацлав Хавел и ми я върна с думите „Искам сам да я прочета, без твоите напътствени бележки…“. Аз нямам акаунт в нито една социална мрежа, защото не изпитвам нуждата да съобщавам на света нещо за себе си.

Репортер: Какъв късмет, че се срещаме именно за интервю!

Уинона: Недейте така, нямах предвид разговора на живо! А тази постоянна транслация на себе си онлайн – този нарцисизъм, който е признат за нова норма.

***

СВАТБА НА СРЕДНАТА ВЪЗРАСТ

Странна работа – двама души на около 40, напълно непознати, недоволни от живота, от миналото и настоящето си, от родителите и колегите си, се оказват на съседни места в самолет, носещ ги към сватба на приятели. В гостоприемно поръчаното за тях такси те пак са заедно. И в хотела са в съседни стаи. Един до друг са и на сватбената трапеза. Кой би повярвал, че случайните съвпадения могат да се наредят в такава прецизна последователност?

Това се случва само в посредствените романтични комедии – а „Дестинация „Сватба““ не е такава. Авторът ѝ е Виктор Левин, продуцент и сценарист на легендарните „Момчета от Медисън“. Той със сигурност разбира от драматургия – дори и такава, излизаща извън рамките на собствения си сюжет. Решението му да покани за главните роли Киану Рийвс и Уинона Райдър са доказателство за това – личните съдби на двамата актьори придават на филма особен чар. Безусловни звезди на младини, преживели тежки времена – кой би изиграл по-добре от тях героите, разочаровани от живота, но готови да се очароват пак от него? От полза е и дългогодишното приятелство между Райдър и Рийвс – те дружат още от заснемането на „Дракула“ (1992 г.), след което са работили заедно още два пъти.

***

Репортер: Изглежда ранната слава – нали бяхте кумир на „поколението хикс“ през 80-те и 90-те – за вас е травма от детството…

Уинона: Не бих казала, но… Знаете ли, аз чак сега, на над 40 години се озовах в своето време. За нищо на света не бих искала да се върна в тинейджърските си години, или в годините си „20 +“. Въпреки страхотния ми опит в работата и приятелството ми с Тим Бъртън, въпреки наставничеството на Мартин Скорсезе, въпреки любовта, връзките, „Едуард-ножицата“ и Джим Джармуш с филма му „Нощ над земята“, който ме запозна със сигурно най-важната след майка ми жена в моя живот – Джина Роуландс, невероятна актриса и най-освободената жена от всички, които познавам. Въпреки че тогава аз открих за себе си романите на Пинчтън, Филип Рот и Набоков, филмите на Касаветис и Хал Ашби. Въпреки всичко, което ме създаде и за което съм благодарна – всичките онези хора, книги и филми… Дори въпреки „Клуб „Първа съпруга““ – комедия, но при това и невероятен манифест на женската сила, солидарност и победа над предразсъдъците за вредата на възрастта за жената… пак не бих искала да се върна там. Тогава всички кастинг-агенти ми казваха „Наслади се на момента, момиче. Сега си звезда, но това няма да е задълго, ти нали си нестандартна. В Холивуд винаги ще се търсят стройни високи блондинки“. А не такива тъмнокоси дребосъци като мен, искаха да кажат.

Репортер: Но вие наистина сте нестандартна. И то в добрия смисъл на думата.

Уинона: Благодаря. Но това, което ми говореха тогава, за мен беше толкова… Усещах, че е истина – затова се чувствах неудобно. Родителите ми ме бяха възпитали да смятам, че най-важното, което трябва да постигне човек, е да стане личност. Да стане себе си. Те нали са върли хипари, израсла съм в комуна, мой кръстник стана техният приятел и вдъхновител на цяло едно хипи-поколение Тимъти Лири. Те избраха „ЛСД-гуруто“, както го наричаха тогава, за мой духовен наставник! Естествено, че винаги съм била нестандартна. Бях на 12, когато се преместихме в нов град, в Петалума. В новото училище веднага започнаха да ме тормозят – заради смешния ми момчешки костюм от магазина на Армията на спасението (все пак бях от хипарска комуна!) и заради мъжката ми подстрижка. Решиха, че съм „хомо“ и ми обявиха война… Родителите ми веднага ме отписаха от училище, разбира се. До горните класове учех вкъщи. И след грандиозния успех на „Бийтълджус“ си помислих, че сега вече все някак ще ме приемат в училище… Но не – викаха ми откачалка и вещица, постоянно ми правеха номера. Нашите ме пратиха на детско театрално училище, за да имам извън дома поне някакъв положителен живот. После започнах да играя в киното, дори се прочух, но винаги съм се чувствала… как да го кажа по-точно… като в погрешното време.

Откак се помня, ме привличат другите епохи. Прочетох „Джейн Еър“ на около 9 години и веднага ми се прииска да се пренеса там – в края на XVIII век, в пиреновите поля, в къщата от сив варовик, на скърцащото стълбище, водещо към тайнствения тавански етаж… Мечтаех си за това, до момента, в който татко не ми обясни достъпно, че всичко романтично си има и обратната страна. Например разказа ми за някои особености на стоматологията от очаровалата ме епоха… Но аз и по-късно усещах, че не съм в своето време. И затова се чувствах добре в ролите си в „Невинни години“, в „Малки жени“ и в „Дракула“ на Брам Стокър. А и аз съм „стар нос“! Винаги ми е било по-интересно с много по-възрастни от мен хора. До голяма степен съм се метнала на татко – той намери себе си в търговията с антикварни книги и сега е едва ли не най-големия специалист в тази област в Канада. Аз също съм архивар и вехтошар по природа – за мен вещите не остаряват, не излизат от мода, а придобиват нови смисли.

Репортер: Да, спомням си, как дойдохте на „Оскарите“ с рокля за 10 долара. От битпазара ли беше?

Уинона: От винтидж-магазин. И не беше за 10 долара, а за 9.99 с ДДС. И какво от това? На света вече има предостатъчно вещи. Защо да трупаме нови? Аз и сега имам същото отношение към облеклото.

Репортер: Толкова по-необяснима е… извинете ме, това ще е нетактичен въпрос… онази история с изнасянето на маркови дрехи за 6000 долара от Saks Fifth Avenue. Ясно е, че човек, отрязал с ножица магнитните маркери, не би носил тези дрехи надупчени или не би кърпил „Шанел“… Тоест точно обратното – тук нищо не е ясно. Беше неясно и тогава, преди 13 години. И неясно си остава. Вие така и не изяснихте въпроса – нито в съда, нито по-късно.

Уинона: Да, аз просто реших да си отида. Заминах при родителите ми. Концентрирах се. Осъзнах, че нещо не ми е наред. По-точно, че нищо не ми е наред. Че навлизам в четвъртото си десетилетие с проблеми, големи колкото щата Невада. Че освен родителите ми, които винаги и неизменно са ми били най-добрите приятели, никой не ме разбира. Нито ме приема. Защото в нашата цивилизация се смята, че славата и банковата сметка са равностойни на щастие. Че щастието се измерва по размера на първото и второто. А аз бях ужасена. Бях изтощена. Не си намирах място. Имах депресия. Панически атаки. Обезболяващи, които ми даваха почивка под вид на кратка еуфория… И ето че веднъж изпитах острата нужда да направя нещо рисковано, опасно – за да се отърся от тревожността и страховете… И ето какво стана – скандали, съд. След което се дистанцирах и заминах. И си признах пред себе си, че просто… не съм живяла. Разбирате ли, аз нямах време да преживея вълненията на пубертета. Аз тогава се снимах. Не ми беше до това да си избера бъдещето на 20, когато всички това правят. Тогава пак се снимах. И в резултат аз… не бях изпуснала парата, може би. И дерейлирах – като локомотив с гръмнал от налягането котел… Всичко е просто в крайна сметка.

Репортер: Как мислите, дали същото не е сполетяло и отдавнашния ви приятел Джони Деп? Тази ужасна история с побоите над жена му…

Да, за мен тази новина също беше същински кошмар. Аз много обичах Джони. Бяхме заедно 4 години, откак бях на 19… Когато се разделихме, аз бях съсипана, потисната, опустошена. И обидена, разбира се. Но не мога да си представя Джони да удари жена. Аз познавах един съвсем друг човек. Не вярвам, че е могъл да го направи. У него просто няма влечение към насилието. Не знам какво е довело до това, какво се е случило с него или в него. Дори не мога и да предполагам. Аз си спомням от негова страна едно съвсем друго отношение към жените. За мен това обвинение беше шок. Нито за миг не допускам, че всичко това е истина.

View post on Instagram
 

***

УИНОНА НЕ Е ЗАВИНАГИ

Райдър смята, че една немаловажна причина за депресията, довела я на скамейката на подсъдимите, е бил „изборът на неподходящи партньори“. Тя е имала романтична връзка и годеж с Джони Деп и Мат Деймън. „Те са хора, стремящи се да бъдат в центъра на вниманието. Това не ми влияе добре“, признава актрисата. Така че хич не ни учудва, че нейният нов избраник е дизайнерът активист Скот Хан. Основал е компания, която се определя като граждански и екологично насочена. Хан избягва публичността, което е плюс в сравнение с Деп например – за това, че Джони е превърнал татуировката «Winona Forever» във «Wino Forever», светът узна почти на следващия ден.

***

Репортер: А дали не сте склонни да смятате хората за по-добри, отколкото са?

Уинона: А вие? Винаги очаквате мръсна игра? Удари под кръста?

Репортер: Не че очаквам, но…

Уинона: Оставете. Всички искаме нещо по-добро. И понякога се лъжем в хората. Избираме неподходящи обстоятелства. Надяваме се без основание. Ако нещо ме дразни, то е оптимизмът, който е обсебил света ни. Позитивно мислене! Всичките трябва да бъдем щастливи! Да тъгуваш е срамно! Потиснатостта е порок! Това ме отвращава, наистина.

Репортер: Но този подход взима началото си едва ли не от Светото писание – греха на унинието…

Уинона: Не съм религиозна, но съм запозната с проблема и знам много за унинието. Нали съм от онези по схемата „ранна слава – наркотици – падение“. Грехът на унинието или отчаянието може да е от два типа – човек да е безсилен и да изгуби надежда; и човек да се окаже в задънена улица по собствена вина и да трябва да положи свръх-усилие, за да признае грешката си. Но нашата цивилизация отрича, че трябва да решаваме проблемите си. Вместо това на преден план се изтъква позитивното мислене като начин да избягаш от поправянето на грешките. Затова ме вбесява този „Уинонесанс“, за който пишат в пресата – все едно съм загинала, а после съм се възродила. Всъщност аз преодолях някои проблеми. Признах ги и ги реших. В това няма нищо патетично! И защо, кажете ми, да сме длъжни да бъдем щастливи? На мен пък ми се струва, че най-лъжливата цел е щастието.

Репортер: Сериозно ли?

Уинона: Имам предвид щастието, отговарящо на догмите, на общоприетите стандарти. Като задоволство от себе си.

Репортер: А вътрешната хармония не може ли да я има?

Уинона: Може да има спокойствие при чиста съвест.

Репортер: Но какво лошо има в общоприетите стандарти? Например да има човек семейство и деца. Вие сякаш не се стремите към това… Но защо?

Знаете ли, животът показва, че аз съм верен човек. Аз съм дъщеря на родителите си, а те са най-добрите, най-преданите майка и татко на света. И те не само са заедно вече от близо половин век, но и до ден днешен явно са влюбени. Та и аз не съм имала несериозни връзки. Видимо съм си поставила твърде висока летва. Струва ми се, че чак сега намерих своя човек. Със Скот сме заедно вече от близо 8 години (Скот Хан – дизайнер и основател на фирма за еко-дрехи Loomstate). Надявам се и той да е намерил у мен своята сродна душа.

Репортер: Само се надявате? Но не сте сигурни?

Уинона: Аз като цяло предпочитам неувереността. Кой знае какви ще сме утре? И къде ще се окажа утре? Животът е непредсказуем. Когато някой казва „стратегия за живот“, ми става смешно. Все едно ще си един и същ на всякаква възраст и в различни обстоятелства. Никога няма да се променяш и ще прашиш по маршрута си като биатлонист – стараейки се да поддържаш нужната скорост и да улучиш всички мишени. А аз смятам, че на трасето като нищо може да кацне НЛО! Банално, но истина – животът е склонен да ни поднася изненади. Можете да питате всяко едно дърво кой се огъва под ураганните ветрове и кой се чупи.

***

ТРИТЕ ДРУГИ РАЙДЪР

Не-брюнетката

Райдър по природа има светла коса, но в дебютния си филм „Лукас“ (където тя е на 14 години) тя играе пакостница и за по-ярък образ стилистите избрали да боядисат косата ѝ черна. След това младата актриса решила да си остане тъмнокоса. Контрастът със снежнобялата ѝ кожа я превърнал в „готик принцесата“ на 90-тте години.

Не-актрисата

Уинона два пъти работила като продуцент. След месец в нервна криза се запалила по идеята да екранизира книгата на Сюзан Кейзън за момичета, докарани от духа на протеста в психиатрията през 60-тте години. Пак Райдър се погрижила за втората главна роля във филма „Луди години“ да бъде приета Анджелина Джоли. Втори път Райдър се изявила като продуцент в документалния филм „Денят на смъртта на моя бог“, в който се разказва за момичетата-проститутки в Непал и Индия.

Не-пепеляшката

Райдър отказала да играе в „Сабрина“, макар Сидни Полак да си представял само нея в главната роля. Уинона обаче надушила сексизъм в сюжета. Филмът на Полак е римейк на „Сабрина“ от 1954 г., в който дъщерята на иконома покорява сърцето на стопанина на къщата. В старата „Сабрина“ играла Одри Хепбърн, а Райдър наистина прилича на нея. Но това е поредната версия на приказката за Пепеляшка – а какво би могло да бъде по-сексистко?