Те мъчат животните, дърпат момичетата за косите и бият до кръв момчетата… Защо децата проявяват жестокост и как можем да предотвратим това? Консултирахме се с експерти, за да помогнем на родителите да реагират правилно на подобно поведение.

„Това е просто патологично жестоко дете! Видяхте ли какво направи на сина ми?!“. Такива родителски емоции са познати на много хора, които заради професията си работят с деца – например учители и психолози. Възрастните изпитват искрено възмущение, сблъсквайки се с поведението на някои деца. Но в думите им се чете и друго – убеждението, че у тези деца има по-особена, вродена жестокост. И колкото е по-ужасна постъпката на детето, толкова е по-силна тази увереност…

Какво четем в световните новини? 8-годишно момче убило на детската площадка 3-годишно момиченце. 10-годишно дете, добър ученик, наръгал с нож родната си баба… Можем ли изобщо да предположим, че тези деца са нормални?

Не, не можем да кажем, че на тях „всичко им е наред“. Но според психолозите не бива и да смятаме тези деца за „чудовища по природа“. Никой от нас не се ражда добър или жесток, закрилник на слабите или безжалостен мъчител. Нито едно дете не е зло още от първите си месеци на този свят. Както и никое дете не се ражда цивилизовано, готово да живее по правилата на социума. В самото начало на живота му изграждането на неговата психика е крайно далечен от това.

Защо детето проявява жестокост?

За това, че поведението на малкото дете се управлява от желанията и вътрешните му импулси, е писал още Зигмунд Фройд. Детето желае нещо – то протяга ръце към предмета и го взима. Иска му се да удари някого – и то удря. То още не е в състояние да управлява импулсите си, но усеща неудържимата потребност да ги удовлетвори веднага. Този механизъм се подсилва от това, което Фройд е наричал „принципа на удоволствието“: единствената цел на поведението е да получиш възможно най-бързо това, което ти доставя удоволствие.

Проблемът се задълбочава и от факта, че детето изпитва остро чувство за всемогъщество – то се чувства център на всичко случващо се. За него е важно отново и отново да се убеждава в това – и то изпитва удовлетворение, когато контролира ситуацията, когато отнема на друго дете играчката му или удря някого. Без помощта на възрастните то не може да стане цивилизован човек. Как можем да му помогнем? Само чрез възпитание. И за възрастните това е сигурно най-трудната задача, тъй като тя предполага не само лекции на тема „какво е добро и какво е лошо“, но и постоянно внимание към детето и към поведението му.

Каква е целта на възпитанието?

Психолозите поясняват, че задачата на възрастните е да обучат детето на правилата на живота сред други хора в обикновените ежедневни ситуации. То още не знае тези правила и не може да ги усвои самостоятелно. В човешкото общество всеки от нас има свободата да мисли и да говори, за каквото си иска, но не може да прави всичко, което му се иска. Не можем да обиждаме други хора, да им причиняваме болка или още повече да ги убиваме. Детето трябва да се научи да разрешава конфликтите не с бой, а с помощта на думите. Никой няма правото да посяга на чуждото имущество. Затова е забранено да отнемаш играчките на другите – дори ако много ти се иска.

Сексуалният живот също се подчинява на правила. Подобни отношения са забранени между родители и деца, както и между роднини. Сексуални връзки са възможни само при взаимно съгласие. Не може да става и дума три деца да замъкнат момиченце на балкона и да му смъкнат гащичките…

Но работата на родителите не се ограничава само с това да обяснят на детето правилата. Те трябва да следят тези правила да се спазват и след нарушенията да има съответното наказание. И за това се иска твърдост – дори ако постъпката ни се струва безобидна, както често се случва, докато детето е още малко. „Да, то открадна от магазина, но нали беше само една дъвка…“.

Сериозността на нарушението никога не се измерва със стойността на предмета, станал причина за белята. Нарушавайки някое правило, детето винаги подсъзнателно иска да провери дали правилото наистина е толкова твърдо, колкото твърдят възрастните? Ако възрастният го накаже, той по този начин потвърждава думите си. Ако не реагира – автоматично ги дискредитира. Реакцията на родителя е крайно важна, защото тя може да накара детето да се усъмни в самата стойност на думите. Ако можеш да говориш едно, а да правиш обратното, какъв смисъл имат изобщо думите?

Детето – мъчител или жертва?

През април 2011 г. е било проведено проучване по въпроса. 65 % от участниците в допитването са се сблъсквали с примери за жестоко поведение на деца – те мъчили животни, тормозели свои съученици. 11 % са признали, че понякога тяхното дете се държи така. Зачестяващите случаи на детска жестокост се обясняват често с това, че децата се учат на подобно поведение от филмите и телевизионните предавания.

Според психолозите обаче това не е вярно. Не филмите карат детето да напада други деца, а липсата на елементарни социални навици. Всичките тези „мъчители“ всъщност са жертви. Те са жертви на семейството си, което ги е оставило без ориентири, и на обществото, което не се стреми да поправи грешките на семейството. Ако не получава от родителите си ясна забрана за жестокостта, детето може да усвои необходимите правила в училище. Но това е възможно само в онзи случай, ако сбиванията са не само повод за наказание, но и повод за обсъждане. Може ли съвременното училище да стане и житейска школа за децата ни?

Да научиш детето да гледа хуманно на света

Да обясняваш правилата, да следиш да се спазват, да наказваш за нарушенията – това достатъчно ли е, за да порасне детето цивилизовано същество? Според експертите не е. Ако се ограничим само с това, възпитанието би се свело до най-обикновена дресура. Целта му обаче е друга – да помогнеш на детето да стане по-човечно по душа. Това не е лесна задача – спомнете си с каква лекота проявяват възрастните агресия и други асоциални черти в конфликтни ситуации.

Тук не става дума да се изкоренят „дивите“ импулси на детето, а да бъде то научено да ги овладява, да действа, изхождайки от един по-хуманен възглед за света. А за целта то трябва да усвои три основни и много важни понятия.

Първо, за особената ценност на човешкия живот. Детето може да усвои това, само ако благодарение на родителите е осъзнало собствената си ценност. Само ако я усеща, то ще може да разбере, че и животът на другите е също толкова ценен.

Второ, за това, че другите могат да страдат. Тук също е важно как ще се отнасят родителите един към друг, към детето си и към останалите хора. Дете, което вижда баща му редовно да бие майка му, ще може ли лесно да си представи болката на друго същество?

Трето, за смисъла на човешките правила и закони. Те са нужни, не за да ограничават желанията на детето, а преди всичко за да защитават живота му и живота на други хора.

Тези понятия ще станат за детето правила (толкова силни, че ще могат да противостоят на импулсите му) само тогава, когато то започне да разбира смисъла им.

Да разкажеш за други източници на удоволствие

Но според експертите и това не е достатъчно, за да израсне детето наистина цивилизован човек. Хуманното виждане за света ще му пречи да осъществява желанията си, когато те могат да ощетят други хора. Но при това тези желания не изчезват в нищото. А тоест, детето продължава да зависи от изкушенията. Затова е необходима допълнителна работа, за да се научи малкият човек да намира приемливи начини за удовлетворяване на желанията си, начини, които да не противоречат на обществените норми. Ежедневието ни дава редица поводи за това…

Например, тригодишно дете иска да разбере как е устроена рибката отвътре и се опитва да я изкара от аквариума, за да я разреже надве. Това е логично – то нали разглобява количките си, защо да не разглоби и рибката? Родителите му го забраняват, казвайки, че живата рибка ще я боли и че тя ще умре, което детето все още не знае.

Могат ли да спрат дотам? Не, защото ще остане желанието, което детето не е успяло да реализира. Важно е да му се предложи да удовлетвори искането си иначе – родителите могат да почетат с него книга за рибките, да гледат филм… По този начин те показват на детето, че приемат желанията му, но го учат да осъществява импулсите си цивилизовано – и то по приятен начин, обещаващ и други удоволствия (от бъдещите му открития).

Така детето може да усвои нови начини да удовлетворява желанията си – и да се откаже от онези действия, които му е подсказала първата му реакция. Те вече няма да са му интересни – защо да хваща една нещастна рибка, ако в книгата може да намери стотици други риби?

Може ли да се контролира агресията?

Всички деца се раждат с агресивни импулси, но повечето при израстването си се учат да ги контролират. Психолози от Университета в Монреал (Канада) са наблюдавали развитието на 35 хил. деца (от 5-месечна до 20-годишна възраст) и са открили, че пикът на агресията се пада на година и половина – тогава децата са по-склонни да се бият, да се скарат, да хапят, драскат и блъскат другите, да викат… Но на около пет годинки повечето от тях усвояват мирни начини за постигане на целите си и честотата на конфликтите намалява.

На някои деца им трябва значително повече време за усвояване на социалните норми и навиците за общуване. Ръководителят на проучването Ричард Трембли отбелязва, че поведението на майката по време на бременността – тютюнопушене, консумация на алкохол, лошо хранене и постоянен стрес – нарушава невробиологичното развитие на плода, което се отразява на онези зони от мозъка, които отговарят за емоционалния контрол.

Да „чуеш“ постъпките на детето

А какво би станало, ако родителите напротив, позволят на детето да проведе своя експеримент с рибката? Вместо да усвои забрана за причиняване на вреда на други същества, то ще получи негласно разрешение да наруши тази и други родителски забрани. И накрая, оставено да решава само, то ще започне да изпитва удоволствие от това да мъчи животни – рибката се гърчи смешно, а котенцето дори писка. Ако родителите не се намесват, логично е да се предположи, че поведението на детето ги удовлетворява.

Жестокостта започва в онзи момент, в който детето изпитва удовлетворение от това, че е получило (или извършило) исканото от него, и едновременно с това забелязва, че от постъпката му страда друго живо същество. После, когато детето поиска отново да изпита превъзходството си, то пак ще си потърси жертва. Така се развива навикът да повдигаш самочувствието си само за сметка на потъпкване на други.

Детето с жестоко или асоциално поведение разбира се не е носител на някакъв по-особен ген на жестокостта. То е обикновено дете, което неведнъж и при различни обстоятелства се е сблъсквало с радикална липса на възпитание, а понякога и с по-сериозни проблеми. Децата често се учат да бъдат жестоки, идентифицирайки се с възрастните, които ги заобикалят. Възрастните, които проявяват жестокост, както към самото дете, така и към други хора.

Жестоките постъпки на детето или тинейджъра трябва да бъдат не само наказвани в името на налагането (или възстановяването) на правилата в отношенията му с другите. Възрастните преди всичко трябва да „чуят“ тези постъпки, защото жестокостта винаги показва, че животът на детето излиза или вече е излязъл от нормалното русло.

Какво мислят самите деца за „лошото дете“?

„Лошото дете е дете, което се е обидило, но не може да се ядосва на онзи, който го е обидил. Затова то се ядосва на някой друг или просто на всички други хора“.

С., на 12 години

„Лошото дете е такова момче като А. от нашата детска градина. Той се опитва да ни нарани, да ни блъсне и ущипе, и ако някой го заболи, А. се радва и се смее. Той е по-малък от мен и е лош“.

Ю., на 5 години

„Аз не познавам зли деца, познавам някои пакостливи и противни… Но когато се опитах да си представя такова дете, си спомних момчето от детското за Карлсон. То се държеше зле с кучето си, говореше грубо и направи цицина на Дребосъчето. Лошите деца са онези, които те нападат просто така, за да те уплашат или обидят“.

М., на 8 години

„Има един такъв в отбора по хандбал, много неприятен тип – все очакваш някаква пакост от него. Той постоянно търси начини да нарани някого и се държи много нагло. Не слуша никого – нито треньора ни, нито другите деца“.

Д., на 10 години

„Никога не съм виждал нито лоши деца, нито лоши хора…“

С., на 6 години