Светът отдавна не е това, което беше. Светът е пренаселен. И някак различен. Роклите вече не се шият от обикновен плат, след като са били разкроени преди това, а се създават буквално за минути на момента с уникални технологии.

Едва ли някой преди години си е представял, че ще може да има дете с очи и цвят на косата, каквито той реши. Но днес това не е никак трудно. И докато светът се задъхва от невъзможност да изхрани чедата си и да им осигури достатъчно пространство, вече има решение.

Да, то е някак твърде нереално и дори радикално, но може би ще бъде факт. Според учени - след по-малко от 30 години.

А сега си представете, че сте жена. И имате партньор. Искате да имате дете. Ще имате. То обаче няма да бъде от плът и от кръв, а ще бъде... виртуално. Ще го храните онлайн, ще го обличате, ще го изпращате на училище, ще внимавате да не остане гладно или жадно... Но виртуално. Това е бъдещето, според редица специалисти. И няма значение дали ви харесва, или не. Бъдещето приближава.

Защото проблемите със свръхпренаселената Земя са заплаха за международната сигурност, а управлението на демографските кризи е от изключително значение.

Населението расте непрекъснато. Въпреки някои ограничения за брой родени деца, в Китай например, населението става все повече и повече. А запасите намаляват. Постоянно.

И тогава - бам! Появяват се виртуалните деца. Казват, че ще бъдат като истинските - ще играят с нас, ще ни гушкат, ще приличат на вас. И ще помогнат да бъде решен проблемът с пренаселеността.

Помните ли онези детски играчки, наречени тамагочи? Онези, които ако не нахраниш навреме, умират. Такива ще бъдат и вашите деца. След не повече от 30 години. Те ще бъдат част от метавселената, за която все по-често се говори. И освен че няма да заемат място, те няма и да струват много. Защото за отглеждането им ще ви трябва почти минимален ресурс, коментира Катриона Кембъл, един от водещите авторитети в Обединеното кралство в областта на AI и нововъзникващите технологии.

„Виртуалните деца може да изглеждат като огромен скок от мястото, където сме сега, но в рамките на 50 години технологиите ще са напреднали до такава степен, че бебетата, които съществуват в метавселената, ще бъдат неразличими от тези в реалния свят. С развитието на метавселената виртуалните деца ще се превърнат в нормално приета част от обществото в голяма част от развития свят", заявява тя.
С помощта на съответната технология, родителите ще могат да хранят, гушкат, целуват своите виртуални деца. И всичко ще бъде наред.

Освен че няма да заемат място и няма да струват много, виртуалните деца ще имат и минимално въздействие върху околната среда. А ако не се чувствате готови да бъдете „родители на пълен работен ден“, ще можете просто да изключите детето си. А сега и най-невероятното - ако вашето виртуално дете се превърне в ужасен тийнейджър, ще можете да анулирате абонамента си или да го игнорирате.

Реално подобна концепция вече съществува и дори "работи". „BabyX“ е експеримент на базираната в Нова Зеландия компания Soul Machines. Идеята му е да хуманизира AI, за да го направи по-привлекателен за общественото взаимодействие. „Мозъкът“ на виртуалното дете е съставен от алгоритми, които му позволяват да взема решения - добри или лоши, както и да говори...

Хора? Не мисля. Според мен е по-добре да "закрием" Земята и да си ходим. Примерно на Марс. Не искам дигитално бебе, не искам виртуални прегръдки! Искам да имам своето си момче, което мога да гушкам всеки път, когато се сетя, че го обичам, да вдишвам аромата на кожата, косата, да виждам очите му и начинът, по който ме гледа. Дори да е дяволито. Не искам да бъда родител, който може да "изключва" отрочето си, защото то нещо го е "натоварило". Искам дете. Нормално. Човешко. Реално. Дете, което чувства, ама наистина, не благодарение на алгоритми.

Не искам свят, в който животът се случва в една странна виртуална среда, която ще изчезне в мига, в който някой дръпне шалтера. И после ще настъпи тъмнина.

Не е нормално. И някак не е морално. Нали? Или не съм права?

Любовта е красива, защото е жива. Същото е и с родителството. Което е супер, дори когато си изморен, отчаян, невиждащ изход. То това му е хубавото на живота. Че чувстваш. Че търсиш, развиваш се, учиш се. А не решаваш проблемите си с натискането на рестарт.

Светът наистина се нуждае от рестарт. Но не виртуален. А рестарт на ценностите, целите и желанието за живот. За сбъдване на бъдеще, общо, за общ път. Страх ме е, че този виртуален ужас ще настъпи. И ние, динозаврите, ще трябва да видим как си отива хубавото. Как любовта потъва в тунел от платки, как усещането, че си необходим, важен, обичан е просто един алгоритъм, последователност от нули и единици...