“На юг хората ви гледат в лицето, когато засекат погледа ви, усмихват ви се и ви питат дали имате нужда от тях, ако ви видят в беда; не бягат, ако им зададеш въпрос, не ви държат на разстояние, не ви гледат подозрително.
На юг въздухът мирише на море, дори ако морето е все още далеч; полетата, понякога, са като дамска чанта: разхвърляна, но оборудвана с необходимото.
На юг слънцето знае как да бъде лято, без да оставя душата ви да се изпари…. Да, взима душата и я придружава до пейзажи, които познават както дивото, така и чудатото.
На юг няма самота или отчаяние. Силата на духа има смелостта на селата, накацали в планините, на самотните къщи, които стоят отвесно до морето.
На юг морето е синьо като небето, пясъкът е фин като сол, скалите са твърди като главите на южняците, къщите са ухаещи на червен сос и традиции, църквите са пълни с хора и ритуалите на предците им. На юг винаги се чувстваш като у дома си, дори домът ви сега да е другаде. Младите хора имат очи, пълни с далечни хоризонти, а възрастните - с древна мъдрост.
Разбираш, че си пристигнал на юг по миризмата във въздуха, по докосването на вятъра, по спокойствието на сърцето, по закуската в бара. За три евро получаваш кроасан, капучино, бутилка вода, допълнителна чаша вода, приятелски поглед и няколко шеги, които могат да те разсмеят.
Хубаво е да си на юг и да си южняк.
Хората го забелязват не само заради акцента. Югът е философия на живот, това е различна сила, смесица от култури, която те прави богат, разпознаваем и винаги човек. Винаги го носиш вътре, Юга. И винаги искаш да се върнеш…”

Не, не са мои думите (само преводът). И не знам дали автора им G. Pannia е мъж или жена. Знам само, че описват на 100% емоциите и чувствата ми след няколкото дни, прекарани в Пулия. И знам, че отново искам да се върна на юг – на тока на ботуша. Видях това послание на италиански във Facebook страницата на Нунция Капуто – бабата в Бари, която буквално ме пренесе в седмия кръг на кулинарния рай с помощта на малка порция домашна паста с рагу. Сервира ми я в кухнята си в Bari Vecchia и добави чаша домашно вино към нея.

Такива са местните в Бари – отварят домовете и сърцата си. Озовете ли се в Южна Италия, не пропускайте да се разходите из старата част на Бари – там ухае на паста и сапун. Именно там - зад очарователните стени на базиликата Сан Никола, ще намерите лабиринт от объркани улици, с висящо от балконите пране. Там са и местните жени, наредени по улиците, които ръчно правят автентична паста orecchiette. Рустикални дървени работни маси, поръсени с грис и брашно, са наредени по улиците, а вратите на къщите са широко отворени, за да можете да надникнете в кухните им, докато минавате. Ще бъдете хипнотизирани от скоростта, с която тези дами разточват тестото, отрязват малки парчета и с нож и пръсти оформят кръгчета с размера на долната месестата част на ухото. Впечатляваща гледка - кулинарна традиция, която се предава от поколение на поколение.

Стотици от тези малки уши се оставят да изсъхнат върху паравани с дървена рамка. Жените ги претеглят и опаковат в найлонови торбички, за да ги вземем ние –туристите, за да създадем вкусно ястие с паста у дома. Ако нямате търпение до дома, просто помолете да ви приготвят порция, както направих аз. Случайно или не, се озовах в кухнята на една от най-известните баби в Бари – Нунция – пазителката на домашната паста, учила самия Джейми Оливър как да я приготвя. Хм, може би си струва да добавя, че nonna Нунция е участвала и в реклама и на Dolce & Gabbana.

Добре де, признавам си, че бях впечатлена от Bari Vecchia, от пазителките на оречиете - пастата и от самата пасата... това наистина бе една от най-добрите, които съм хапвала някога, така че просто не пропускайте Бари, преди да се отправите още по на юг.

Към Остуни, например, или както италианците го наричат - “la citta bianca” - град за изследователи, за историци и за тези, които просто обичат да се разхождат сред красота и да се наслаждават на спонтанните моменти. Абсолютно белите сгради са ослепителни на южното слънце и са озарени от ярки зелени и сини дървени врати, саксии с червено мушкато и кактуси.
Най-добрият начин да се насладите на Остуни е просто да се разходите из Стария град, красиво кацнал на върха на хълм, да се изгубите из безбройните тесни калдъръмени улички, минавайки през многото арки, които свързват сградите (те са типични за тази част на региона), криещи съкровищница от традиционни остерии. След като хапнете вкусно и не скъпо в някоя от остериите, можете спокойно да се отправите към най-впечатляващия град в Пулия - Лече.

Всъщност ако Пулия беше филм, Лече със сигурност щеше да играе главната роля. Заради приказните си барокови сгради от 17-ти век, градът има завършеност и хомогенност, които липсват на други южноиталиански метрополии. Наистина, толкова отличителна е архитектурата на Лече, че е получила свое специално име - barocco leccese - изразително и изключително декоративно въплъщение на жанра, изпълнено с гаргойли, коринтски колони и скачащи гремлини, изпълнени от местния камък с цвят на пясък. Не съм сигурнa дали това е енергията на мястото или настроението, в което съм, когато пристигна там, но понякога някои места ме грабват на секундата и остават в сърцето ми завинаги. Точно това се случи в Лече – любов от пръв поглед и толкова много красота. Окъпани в злато барокови сгради, избродирани и накъдрени катедрали и църкви (като приказната базилика Санта Кроче), театри, уютни площади (като Piazza del Duomo), закътани дворчета, кремави калдъръмени улички, пастелносиньо утринно небе…

Оживен, грациозен, но спокоен университетски град, пълен с луксозни бутици, антикварни магазини, ресторанти (печеният патладжан в Osteria degli Spiriti бе приказен) и барове, Лече буквално пее La Vita e Bella от изгрев до здрач.

A красивите плажове на Адриатическо и Йонийско море са на няколко километра разстояние (препоръчвам Torre dell Orso).

Малко по-далече е Матера, но определено си струва да бъде видяна, защото е град като никой друг на Земята. Двата каменни квартала Sasso Caveoso и Sasso Barisano са изградени върху естествени пещери, които са били разкопавани и разширявани в продължение на хилядолетия. Лабиринт от бледоваровикови църкви, манастири, дворци и къщи се издига над пещерите, накацали на ръба на дере. Матера през деня е зашеметяваща, а осветена привечер - спираща дъха. А само преди 7 десетилетия същото това място е смятано за „срама на Италия“ поради крайна бедност и широко разпространените болести в древните квартали. Жителите са били принудително преместени и разпадащият се град, смятан за вероятно третият най-стар в света след Алепо и Йерихон, остава празен за първи път от 10 000 години. Не за дълго…

Днес е пълен с туристи, желаещи да усетят атмосферата на мястото, изиграло ролята на Йерусалим в „Страстите Христови“ на Мел Гибсън, или да се разходят из улиците, по които 25-ят Джеймс Бонд прехвърча с мощния си мотор в No time to die, да се насладят на гигантските бронзови репродукции на Салвадор Дали, разпръснати из града, които придружават изложбата на легендарния сюрреалист в църквата с фрески Chiesa di Madonna delle Virtù. Да, Матера е различна и изключително обаятелна.

Различен, уникален и обаятелен е и малкият Алебробело – само на час път от Матера и любимо място на всички български туристи, посещаващи Пулия. Когато преди 7-8 години се озовах пред острия кръгъл риф на дълга поредица от къщи с малки размери, ми се струваше, че съм попаднала в света на приказките или хобитите. Отново в Пулия, ми се прииска пак да попадна в тази приказка - малкото градче Алберобело, където всичко е възможно най-реално.

Къщи за сладолед, кръчми и пицарии, кафенета, ресторанти, магазини за сувенири, будки за вестници, магазини за вино, дори църква - всичко е кръгло и остро.
Колкото и крехки да изглеждат, повечето от жилищата са построени преди повече от 5 века и все още се обитават от местни жители.
Зашеметяваща, невероятна архитектура, атмосферни калдъръмени улици, с мистични символи и усмихнати местни, които дори бяха поставили етикети на българси език на домашните сладка, които продаваха пред кръглите варосани къщички.

Всъщност в тези няколко дни имаше поне по дузина случаи всеки ден, в които просто трябваше да спирам и да си припомням, че всъщност съм в Италия, а не в някаква фантастично проектирана филмова продукция – толкова различна, интересна, уникална, приказна и магична е Пулия.