Животът започва с плач. Просто всеки от нас, раждайки се, оповестява пред света, че се появил. И с това някак заявява правото си на глас, на любов, на щастие. Но дали ги получава?

Нали сте чували приказката "роди ме, мамо, с късмет, пък ме хвърли на смет"? Да, но днес голяма част от децата са родени с късмет 100 по скалата на съвременните разбирания, а всъщност са нещастни, самотни, неразбрани. Растат ужасно освободени от задължения, правила и изисквания, а са затворници на разбиранията на родителите им за света. Робуват на марки, искат да бъдат лидери, да налагат мнение, да бъдат тартори, а не могат да пишат и говорят правилно, от малки се тровят с енергийни напитки, които по принцип са забранени и избиват насъбраната в себе си излишна енергия и неразбиране в агресия - към себеподобните.

И е страшно. Още от детската градина. Дори по-рано.

Днес всички прочетохме за 4-месечното бебе, което е с опасност за живота. Бито и с пръчка. Засега не е ясно от кого, но се предполага, че е от по-големите му братчета/сестричета... Бебе, оставено от майка си само с други три деца, които са почти бебета. Тя твърди, че е отишла до магазина. И ето че сега едно от децата ѝ бере душа в болницата. Дано има късмета да оцелее. Но дали ще е късмет? Да се върне пак там, където са били толкова жестоки към него? Себеподобните му...

Четох днес един експерт, коментирал катастрофата на бул. "Сливница". Та той каза, че случилото се е "отгледано", т.е. причината трябва да се търси още в детството на шофьора. На всички шофьори. На всички онези агресивни мъже и жени, които вдигат чистачки, отправят послания към майките на другите и си мислят, че могат да раздават правосъдие... Отглеждаме си агресори.

Отглеждаме си чудовища, които се мислят за голямата работа и живеят с усещането за безнаказаност.

Забравяме да научим децата си на важните неща, докато се бъхтим да им купим заветните кецове с модерна марка (не я споменавам, защото е реклама, но всички се досещаме коя е), докато им вземем велосипед за хилядарка, телефон за хилядарка, а после и кола. Защото "всички имат". Забравяме да говорим с тях, да ги научим на добро и лошо, на отговорност, на грижа, на емпатия. Дори забравяме да говорим с тях. Защото не ни остава време. От работа, социални мрежи, приятелски срещи на бира... Забравяме да ги обичаме. Мислим си, че като имат на масата чия и луканка, сме си свършили работата. Не сме.

Децата се раждат добри. Но после някак нещата се променят. От примера, който им даваме, от ценностите, които споделяме с тях, или от нещата, които не споделяме, но те научават от приятелчета, медии, тикток. И после се чудим защо така. И със сведен поглед казваме, че нашите деца не са "такива". Не са. Те са такива, каквито ние сме ги направили. Каквито средата ги е направила. Но средата пак сме ние. Всички ние. И отговорността тежи на нашата съвест.

Децата имат нужда от любов, грижа, време за споделяне, окуражаване, от общуване, гушкане, подкрепа. Марките и всичко останало е бонус, ако го има - добре. Ако не, не е драма. Всичко се променя с времето. Но характерът не се променя. Глупостта, невниманието погубват и живот, и съдба. И край. Няма връщане назад.

Обичайте децата си, скъпи родители. Да, трудно е, но нали това е смисълът на родителството - да споделим опита и ценностите си с тях, да им предадем света, а после да ги видим как летят напред, следвайки мечтите си?

Бебчето може би ще има късмет и ще оцелее. Но е преживяло травма, каквато никое дете не трябва да преживява в първите месеци от живота си. И може би на един по-късен етап тази травма ще се отрази на здравословното му състояние, психиката... Кой знае.

Да, младежът, отнел два живота ще влезе в затвора и след време ще излезе оттам. Но момчето и момичето никога няма да се върнат.

Животът ни дава уроци. Понякога учим важните неща по трудния начин. Чрез загуба и болка. А може да е иначе. Ако семейството е такова, каквото трябва да бъде. Любящо, подкрепящо, даващо. Крепост, която ни пази от опасностите и ни помага да ги преодоляваме. Училище, което ни помага да направим първите си стъпки в живота. Нали?