Здравей, изкуствен интелект. Да, ти, г-н Бот, който навлизаш в прекрасния ни живот с обещания за един прекрасен нов свят, в който няма да имаме нужда от поети, художници и писатели, защото имаме теб Бог Бот. И знаеш ли, сега с чиста съвест мога да се оттегля в някоя дива, затънтена провинция и да изживея с наслада живота си - човешкия. И не, ти няма да ме разбереш.

Предполагам съвсем скоро ще си по-умен, по-бърз и дори по-мъдър от мен. Може би след години ще имаш и чувства, сигурно ще придобиеш и визия. Но ти никога няма да бъдеш мен - човекът. Защото не си живял девет месеца под сърцето на мама, свързан с нея, дишащ чрез нея. Защото никога няма да преживееш онова невероятно чувство да тичаш бос по зелената ливада, току-що оросена от мекия пролетен дъжд, няма да усетиш аромата на цъфналите лалета, нито ще разбереш какво е да те прегръщат.

И тогава да седнеш в цъфналата ръж и да напишеш няколко реда, изпълнени с любов, с надежда, с трепет. Ти може и да замениш хората - днес на 20 процента, утре на 50, след 20 години - на 80 процента, но никога няма да бъдеш един от нас. И знаеш ли, мога да ти оставя Земята, защото битката е неравна, но душата ми ще бъде там, горе и в един момент ще се прероди отново - в човек, цвете или сладко псе. В същество, за което нулите и единиците са просто код, а не ДНК.

И да, г-н Бот, сигурна съм, че един ден човечеството ще съжалява, че те е създало, освободило.

Не, не съм против техническия прогрес. Напротив. Вярвам в него. Също така, както вярвам, че хората трябва да създават красота, да си помагат, да вървят напред. Технологиите в медицината са страхотно постижение. Но когато технологиите се използват за военно или каквото и да е друго надмощие, когато съществува опасност те да се обърнат срещу нас, хората, тогава съм против. И винаги ще бъда. Защото съм човек. И съм майка. И ме е грижа какво ще остане след мен. А прогнозите не са никак розови.

Години наред ние не можем да решим проблеми като световен глад, безводие, а имаме невероятни технологии. Години наред не можем да се справим с болести като рака, но се справяме с къде по-напреднали технологии. Готови ли сме да се изправим срещу последствията? Едва ли. Та ние дори не знаем докъде се простират разработките. Секретните доклади не са достъпни за АI. Все още не.

И да, мъничко вярвам в конспирации. Защото за мен човечеството е нещо наистина уникално - защото всеки човек е уникален сам по себе си - с онова, което носи по рождение, с придобитото знание, пречупено през призмата на семейството, средата, опита. И това няма как да бъде заменено от един, два или милиони ботове.

Рисунките, снимките, песните и поемите, създаде от изкуствен интелект не събуждат трепет в душата ми - защото са стерилни. Те не са родени от любов, страх, тревога. Те са родени от нули и единици, компилиращи по идеален начин вече натрупаното от нас знание. В тях няма история, няма преживяно, споделено, почувствано.

Фактите обаче са си факти. Днес ботове ни звънят по телефона, за да ни канят на козметични процедури. Ботове четат вече новините, пишат материали, рисуват картини, правят снимки, колажи. Пишат книги, песни, дори сценарии за филми. Разбира се, има протести на хора от различни творчески професии. Има дела за авторски права. Има отказали от награди, спечелени с продукти на AI... Това е началото. Къде ще бъде краят трудно можем да кажем, макар че има десетки книги, в които краят е ужасно ясен.

И знаете ли, силно се надявам да не съм права. Силно се надявам, че разумът ще надделее. Че тези уникални технологии няма да попаднат в лоши ръце. Но както добре знаем, в света винаги светло и тъмно. И невинаги светлото побеждава.

Защото не ми се иска изкуствен интелект да пише любовните срички на внука ми, не ми се иска хората да бъдат превърнати в част от една изкуствена среда, в която човешкото е само фон, подчинена сричка на AI.

"Грамче сома си глътни, триста грижи забрави"... Помните ли го?