Ако бебетата можеха да говорят, биха ни казали много неща. Защото не е вярно, че те „нищо не разбират“, както всички си мислим. В това е убедена французойката Мириам Сежер – детски психиатър и психоаналитик, ученичка и последователка на прочутата Франсоаз Долто (психоаналитик и пионер в детската анализа).

Психоанализата на новородени е революционна и шокираща теория за мнозина, но Сежер я прилага повече от 20 години в родилното отделение на болницата „Антоан Беклер“ в Кламар, Франция. Тя „слуша“ бебетата и майките им, а целия си опит споделя в книгите „Ако бебетата можеха да говорят“ и "Думи, за да се родиш" (изд. „Колибри“). Те се радват на огромен успех и сред българските родители.

Според Мириам Сежер бебето разбира всичко, което му се говори, още от самото си зачатие. То е словесно същество, което слуша и складира в несъзнаваното си думите, които по-късно ще осмисли. Ако едно бебе е било родено в анонимност, ако е било изоставено и осиновено, ако е родено чрез оплождане ин витро, ако майката е преживяла тежки моменти по време на бременността си, то може да започне да проявява болестни симптоми, след като се роди. Според Сежер големият начин да му се помогне, както и да се избегнат по-късните неврози и всякакви отклонения от нормата, е да му се говори, да му се обясни откъде произхожда, какво се е случило с него и защо. То и без това „знае” всичко това и очаква от нас да го облечем в думи. Това е ролята на превантивната психоанализа в най-ранна възраст, която би спестила и на детето, и на родителите му бъдещи неприятности. Френската специалистка твърди, че бебето „очаква от нас уважението, което му дължим като на равноправно човешко същество.“

Травмите започват още от раждането...За и против упойката

В животинския свят не винаги е просто да се роди малко, защото заобикалящата среда, както и миналото на майката, могат да внесат смут в посрещането на бебето, дори да провалят раждането. При хората е още по-зле!, твърди Мириам Сежер и анализира първото травматично разделяне на детето от майка му: при раждането. Нека проследим опита ѝ:

„През всичките години, прекарани в родилните домове, моят единствен въпрос е бил и продължава да бъде: как да направим така, че раждането да не е травма, как това разделяне, което, както вече видяхме, не е първото, да не е нараняващо скъсване и за детето, и за майката? И ако въпросът за приемането на другостта възниква още по време на бременността, то в момента на раждането той става съвсем конкретен: какви условия предлагаме, с какви жестове посрещаме, с какви жестове разделяме? Ще кажа още веднъж: разделянето не е непознато на бебето и травмата идва не толкова от раждането, колкото от реалните и символични условия, в които протича то. Още навремето Фройд влиза в спор с колегите си по този въпрос. Днес някои изследователи отново поставят под съмнение страданието на раждащото се бебе. Според тях то преминава през това събитие в едно особено състояние на сън, може би някаква форма на физиологична упойка, при това до последните минути на излизането. В замяна на това, разделянето би било по-трудно за бебето, когато майката ражда с перидурална упойка. Изкуственото стимулиране на контракциите, което увеличава силата и честотата им, всъщност би могло да събуди бебето и по този начин преждевременно да прекъсне действието на физиологичната упойка. Не става дума да отхвърлим категорично една техника, която облекчава болките на жените, а да се замислим за системното ѝ използване."

Колко е хубаво да усетиш нещо познато

Освен от грижи, бебето има преди всичко нужда от много гушкане и любов. В това е убедена Мириам Сежер, която споделя следното:
„Плодът запомня известен брой възприятия, които идват от тялото на майка му, като топлината, миризмата, говора... Когато бебето напусне света на утробата, поддържането на тези дородови възприятия му вдъхва сигурност. То не познава нищо друго. Подобно на всеки бозайник, когато поставят детето върху корема на майката, то плаче по-малко, само се насочва към гърдата, усеща миризмата на майка си, чува гласа й, изучава лицето й, сякаш би трябвало да го познава, за да не се загуби. Зрителното му поле отговаря точно на разстоянието от гърдата до лицето – трийсет сантиметра. То има предпочитание към определени вертикални линии, гледа корените на косите, веждите, изучава лицето на своята майка. Много бързо ще започне да я усеща чрез миризмата й, чрез вкуса на млякото...

Етологията потвърждава, че ако на два месеца бебето разпознава безпогрешно лицето на своята майка, то е открило много по-рано блясъка на очите ѝ, миризмата ѝ... Дерматолозите впрочем са уточнили, че най-миришещото място на тялото се намира над ключицата. Когато едно бебе бъде поставено на височината на тази точка, то незабавно се успокоява. Бебето малко по малко подрежда тези различни сегменти, които е започнало да възприема още по време на бременността, докато накрая получи цялостния образ на майка си. Разбира се, това взаимно сетивно и базисно разпознаване включва и бащата. Обръщайки се към бебето си, бащата, ако е присъствал активно по време на бременността, може да го посрещне и да го поеме в прегръдките си, нежно да прекъсне вътрепсихическата връзка, която е свързвала майката и бебето, и да позволи на всички да предоговорят своето общуване във външния свят; неговата роля е много повече в това, отколкото в прерязването на пъпната връв. Неговите думи дават на жената възможността да чуе бебето си извън себе си, до себе си. Когато присъствам на раждане, окуражавам бащата да вземе бебето си и да му говори. Резултатът е незабавен: бебето замълчава, обръща се към този, когото познава от предродовия си период, и само дето не му казва "татко"! Във всеки случай мъжът става баща точно в този момент.“

Загасете светлините, моля!

Мириам Сежер признава, че често е наблюдава какво се случва с бебетата, непосредствено след раждането им: те преживяват истински шок! „Бебето се появява на света и в момента, когато губи всичките си ориентири, ние го взимаме и поставяме под ярка светлина; отнасяме го в друго помещение, претегляме го голо, което е огромен стрес, защото то се оказва без обвивка; измерваме го, като го изпъваме, докато то все още не се е разгънало и ще го прави постепенно, понякога в продължение на доста седмици; определяме големината му; пъхаме в устата му тръба, за да изсмучем слузта; мием го, насапунисвайки го, за да махнем налепите, и така размиваме обонятелните следи на кърменето; слагаме му капки, от които му щипе на очите; обличаме го, нещо, което то не обича; често го и парфюмираме, което убива обонянието и апетита му; слагаме му шапка и го тикваме в кувьоз, като изрично забраняваме на майката да отваря кувьоза и да гали бебето, за да не го простуди...

Какво означава това в света на едно новородено? Да чува непознати и често много силни гласове – те му пречат да долавя тези на своите родители, които вече познава, да му е студено, да го бършат, да е заслепено, чужди ръце да боравят с него с повече или по-малко нежност... Преминавайки от водна във въздушна среда, сетивните възприятия на плода ще бъдат променени. Ето защо трябва да се съобразяваме най-вече с докосването и с регулирането на топлината. Току-що излязлото от околоплодните води бебе не възприема границите на своето тяло, а това чувство е крайно тревожно. Ако го поставят на корема на майка му, нейната миризма ще го обгърне така, както и милувките на гласа ѝ. Освен това то е много чувствително към студа, защото идва от водна среда с температура 37 градуса. Коремът и гърдите на майка му са достатъчни да го стоплят, плюс едно одеялце и шапка, за да не изстине – бебетата изстиват от главата. Нищо не налага да се бърза с първите грижи. Детето ще ги понесе доста по-добре, след като си е възвърнало успокояващите го ориентири. А те са първите камъни, с които се изгражда скъпоценната конструкция на неговата психика, онова, което психоаналитиците наричат изначален нарцисизъм и което е форма на вяра в себе си.

Кърмене, но не на всяка цена

"През 60-те години на ХХ в. на кърменето се гледаше като на животинско действие, което на всичкото отгоре пречело на децата да станат самостоятелни, оставяло ги "залепени" за майките им. А като се сетим и как в същото време се твърдеше, че страдащите от психоза са някогашни "залепени" деца, можем да си представим колко виновни са се чувствали майките, осмелили се да кърмят. Тази измислица все още битува, но е сериозно засенчена от противоположната крайност. Сега общата повеля в родилните домове е: кърмете, госпожи, кърмете! Съществуващият натиск вероятно има за цел да възстанови естественото положение, според което, бидейки бозайник, майката би имала това желание. Но е най-вече проява на дълбоко незачитане на жената, която в зависимост от собствената си история би могла да предпочете и би се чувствала по-добре, ако възприеме друго поведение.

В едно време, когато раждането не се е владеело от технологиите, жени са умирали по време на раждане или след това и е трябвало да износят много бременности, за да имат повече деца, само няколко от които са достигали до зряла възраст. Жените живеели, давали живот и посрещали смъртта по силата на един неумолим ритъм. Трябва да признаем, че през 2009 година във Франция храненето от шише е избор, който те могат да си позволят. Нека се откажем най-сетне от чисто педиатричното схващане, според което майчиното мляко е най-доброто. То не е непременно идеално приложимо във всички семейства. За разлика от другите бозайници, човекът говори и това разбърква картите. Това, което несъмнено може да го нарани, е липсата на грижи или наличието на недостатъчни такива. Това са и всички успешни и неуспешни кърмения, от които бъкат семейните истории на майките и бащите и които чрез храненето могат да окажат неблагоприятно въздействие върху първите отношения майка–бебе".