Човек и добре да живее, един ден любим приятел го кани да излязат на вечеря и ще не ще, трябва да събуе кашмирената пижама и да сложи рокля. Това последното не е наложително, но все още се приема за проява на добър вкус. И понеже местата, заради които бих сложила рокля, с годините започват да стават все по-малко, днес ще ви разкажа за последния такъв случай, а именно Za Zú.

Признавам, че парти енимълът в мен е заспал зимен сън от няколко години, затова и кандърмите към скромната ми особа са тягостни. Завършват с "Чакам те там в 19.00." Е, не може ли в 18.00?", питам аз. "Не, не може, тези пичове отварят в 19.00.".

Za Zú не се оказва трудно за откриване. Намира се на една от любимите ми улици в София. Казано съвсем накратко - на "Иван Вазов". За по-младите читатели, това може и да е улицата до Memento и Manco, но аз толкова много съм живяла, че на "Иван Вазов" са ми вадили зъб, купувала съм си спрейове за рисуване, ходила съм на театър, даже си спомням един период, в който двама популярни водещи бяха направили бар и стояха традиционно и безгрижно развеселени под колоните на бившето военно издателство.

Докато вървя по "Иван Вазов" и търся входа на Za Zú, в главата ми нахлуват толкова спомени, че да посетя ново място тук за мен се превръща в приключение като от едно време. Като на 19.

Ресторантът е на втория етаж, затова в луксозно фоайе ни посреща хостеса, която внимателно проверява резервацията и ни придружава с панорамен асансьор нагоре. Салонът на ресторанта е повече от впечатляващ, а и имайки предвид космополитните ни личности (моят приятел каца преди няколко часа от Ню Йорк и още леко му се спи), оценяваме факта, че е трудно да кажем "Уау". Не и след толкова години обикаляне из различни места по света.  Е, тук бяхме "Леле" и двамата.

"Какво се случва тук" е първото изречение, което си разменяме и сядаме на малка маса с усмивка. Все още няма много клиенти, макар всички маси да са резервирани и затова минаваме на кратка обиколка из салона, събрал архитектурни стилове, класически решения и безкрайно много модернизъм и минимализъм. Пласитики по стените, страхотна кадифена ламперия и лого, което съчетава кръста и тракийското колело на слънцето - Za Zú ни провокира да разглеждаме и да четем скритите знаци още преди да сме отворили менюто.

Докато обсъждаме колко добре е станало и как до скоро тук е пустеело и било превърнато в нещо средно между склад и гълъбарник, си говорим за страхотния нощен живот в София и как почти няма такива места по света, на които да можеш да седнеш в подобен ресторант, отсреща да има уникалния бар - Manco, а след това да можеш да се скъсаш от купон в The One. Всичко на една ръка разстояние, на легендарната улица "Иван Вазов".

Поръчваме риба и свинско. Прекрасно са приготвени, наистина. Поглеждаме към витрината с вино - има 2 от любимите ми вина. Едното е в нисък ценови клас на българска изба. Но е отлично. Другото италианско, ех Италия, ех вино... Никога не може да сбъркаш с този избор.

Говорим си за това как само на метри от нас, само преди 100 години, дядо Вазов приемал Иван Шишманов в гостната в скромната си къща (и сега е все още там и можете да минете да я видите) и двамата дълго си бърборели за култура, изкуство, любими храни, софийски булки... Говори се, че именно в тоя двор, на метри от нас, Вазов пише легендарното "Люляка ми замириса", влюбен на стари години в дама от съседна къща. Тя излизала да простира, а той се навъртал невинно около люляците край оградата ѝ. Софийските господа се отнасяли с насмешка към това негово увлечение, но може би и тайно са му завиждали. Говорим си за легендарните архитекти, работили по сградите тук: Никола Лазаров, виенските му колеги Фердинанд Фелнер и Херман Хелмер, Александър Ставрев...

"Знаеш ли, че сега се намираме в сграда, проектирана за банка? Трябвало е тук да се премести старата кооперативна търговска банка, чиято фасада е отсреща. Проектът е на архитекта Георги Овчаров, построил десетки емблематични сгради в столицата. Даже мостът Гюргево - Русе навремето е негово дело.". Това ми споделя моят приятел и докато си говорим за силата на хората, които строят мостове, вече опитваме десерта и даваме строгото си заключение, че "обслужването тук е супер на ниво".

В Za Zú усещането е, че мостът между високия стил и доброто старо преживяване е напълно завършен. Не може да се обясни, както не можеш да кажеш почти никога защо харесваш някой филм. "Абе, гледай го, ще ти хареса" чувам традиционно, когато питам някое заглавие заслужава ли си да загубя 2 часа пред телевизора.

Горе долу същото може да кажем и за Za Zú. Идете и ще ви хареса. Препоръчвам го, а рядко правя такива неща. Както ви казах, аз толкова много съм живяла, че на улица "Иван Вазов", срещу ресторанта, даже са ми вадили и зъб. Не си губя вече времето за лоша компания, лоша храна и лошо вино НИ-КО-ГА!