Вечер градът напомня песен от детството. Помниш я наизуст, но сякаш всеки път я чуваш по различен начин. Улиците дишат тежко след поредния жарък ден на август, а витрините не са толкова интересни, когато бързаш да се скриеш вкъщи под тихото бучене на климатика.

В края на работния ден вървя задъхано към трамвайната спирка на НДК. Часът е малко след шест вечерта – време, когато е твърде рано за вечеря и прекалено късно за кафе. Времето, в което спокойно мисля за нещата, които ме вълнуват, защото офисът е вече зад гърба ми и отново се наслаждавам на абсолютната свобода.

ПО ЖЕНСКИ

Автор Кристина Кирова

На кафе с AI: Мъжете от тези 3 зодии са най-добри в любовта

Автор Кристина Кирова

Първият път го забелязах съвсем случайно. Слизайки от трамвая на моята спирка, видях го да стои чинно изправен, държейки цвете в ръка. Оглеждаше с очакване слизащите пътници, взираше се за малко в очите им, а цветето стискаше така, сякаш е ключ за нечие сърце. Когато видя да слиза и тя, лицето му грейна като на дете, сбъднало най-голямото си желание.

Такава усмивка не се забравя.

Оттогава го виждам почти всеки ден. Почти всеки ден историята се повтаря като сцена от любим филм, която пускаш отново и отново. И винаги е същото – точният час, мястото, чакането, посрещането, прегръдката, целувката. Не слезе ли неговото момиче от трамвая, той остава като на пост, в очакване на следващия трамвай. В погледа му няма досада, нито страх, че тя може би може би няма да дойде.

Влюбените не губят вяра, за тях доверието е повече от всичко.

Повтарящата се сцена ме кара да се усмихвам дори в най-напрегнати моменти. Напомня, че любовта носи със себе си онзи търпелив ритъм, който кара душата да танцува. Напомня, доверието не е просто дума, а състояние на духа. Напомня, че верността не е клетва, дадена веднъж, а избор, който непрекъснато ти самият правиш.

Младият мъж с цвете в ръка се превръща в пазител на истина, която ни убягва, забързани в ежедневието, потънали в размисли за неща, извън нашия контрол. За него е важно просто да бъде там – не защото любимата го изисква, а защото е готов да направи всичко за нея, без да иска нещо в замяна.

Той би държал цветето, докато ръката му изтръпне, но с всеки задаващ се трамвай сърцето му винаги ще става по-леко - докато не се почувства като птиче перо, готово да полети с порива на парещия августовски вятър. С онази, която толкова много обича!

Едва ли някога ще науча имената им. Никога няма да узная каква точно е тяхната история. Но знам, че има спирки, на които с един най-обикновен трамвай пристига самата любов. Слизайки от него, тя озарява града. И със сигурност знам, че чакането на подобни спирки никога не е загубено време.