Брижит Бардо, която почина на 91-годишна възраст, помете закостенелия образ на жените в киното от 50-те години на миналия век и се превърна в олицетворение на нова ера на сексуално освобождение.

На екрана тя беше френски коктейл от котешки чар и континентална чувственост. Едно издание я нарече „принцесата на нацупените устни и графинята на съблазънта“, но това беше образ, който тя намрази.

Безмилостно рекламирана като хедонистичен секс символ, Бардо е разочарована в амбицията си да стане сериозна актриса. В крайна сметка тя изоставя кариерата си, за да се посвети на кампания за хуманно отношение към животните.

Години по-късно репутацията ѝ е накърнена, след като отправя хомофобски обиди и е глобявана многократно за подбуждане към расова омраза. Синът ѝ също я съди за емоционални щети, след като тя заявява, че би предпочела да „роди малко кученце“.

Това беше белег върху паметта за една икона, която в разцвета на силите си постави на картата бикините, женското желание и френското кино.

Ранни години

Брижит Ан-Мари Бардо е родена в Париж на 28 септември 1934 г. Тя и сестра ѝ, Мари-Жан, израстват в луксозен апартамент в най-престижния квартал на града. Нейните католически родители са заможни и набожни и изискват високи стандарти от децата си.

Приятелствата на момичетата са строго контролирани. Когато счупват любимата ваза на родителите си, те са набити с камшик за наказание.

Докато германските войски окупират Париж по време на Втората световна война, Бардо прекарва по-голямата част от времето си у дома, танцувайки на музика от грамофонни плочи. Майка ѝ насърчава интереса ѝ и я записва на уроци по балет още на седемгодишна възраст. Нейният учител в Парижката консерватория я описва като изключителна ученичка и тя печели редица награди.


Животът като „jeune fille“

Бардо обаче намира живота за клаустрофобичен. По-късно тя си спомня, че на 15-годишна възраст „търсех нещо, може би себеосъществяване“. Семеен приятел я убеждава да позира за корицата на Elle, водещото женско списание във Франция, и снимките предизвикват сензация.

По онова време модерните жени са с къси коси, внимателно съчетават аксесоарите си и носят вталени сака и копринени вечерни рокли. Косата на Брижит се спуска свободно около раменете ѝ. С гъвкавото, атлетично тяло на балерина, тя не прилича на останалите модели. Снимана в поредица от модерни тоалети, тя се превръща в олицетворение на новия стил „jeune fille“ (младо момиче). На 16-годишна възраст тя се оказва най-известният модел от кориците в Париж.

Снимките ѝ привличат вниманието на филмовия режисьор Марк Алегре, който възлага на асистента си, Роже Вадим, да я открие.

GettyImages

Роже Вадим, нейният „див вълк“

Пробните снимки не са успешни, но Вадим, който е с шест години по-възрастен, я взима под крилото си - първо като свое протеже, а след това и като годеница. Те започват бурна връзка, но когато родителите на Бардо разбират, я заплашват, че ще я изпратят в Англия.

В отмъщение тя се опитала да отнеме живота си, но била открита и спряна навреме. Брижит била влюбена в амбициозния режисьор. Той й се струвал като „див вълк“. „Той ме погледна, уплаши ме, привлече ме и аз вече не знаех къде съм“, обяснила тя по-късно.

Под този натиск родителите ѝ се съгласили, но забранили на двойката да се ожени, докато Брижит не навърши 18 години. Веднага след като това се случило, двойката се оженила.


Става икона

Вадим започнал да превръща Бардо в звездата, която смятал, че тя може да бъде. Продал снимките от сватбата им на Paris-Match и я научил как да се държи на публични места. Помогнал на новата си съпруга да намери малки роли в дузина второстепенни филми.Но до 1956 г. тя е известна главно с позирането си по бикини - дотогава забранено облекло в Испания, Италия и голяма част от Америка, защото е на границата на приличието и с популяризирането на прическата „пчелна коса”.

След това дошла и ролята, която я направи звезда. През същата година дебютният филм на Вадим, „И Бог създаде жената“, излиза на екран в Париж. Той не успява да спечели пари във Франция, но предизвика буря в САЩ. В страна, свикнала с Дорис Дей, Бардо била сензация.

Липсата на задръжки у Брижит Бардо предизвиква срив в обществения ред, а реакцията извън киносалоните е също толкова интензивна. Екзистенциалистката Симон дьо Бовоар я приветства като икона на „абсолютната свобода“, издигайки я до статут на философска концепция.

В същото време обаче американското морално мнозинство се мобилизира. Филмът ѝ е забранен в някои щати, а вестниците осъждат неговата „поквара“. За публиката Бардо става неразличима от героинята, която играе. Списание „Пари Мач“ я определя като „неморална от главата до петите“.

Когато Бардо избягва с екранния си партньор Жан-Луи Трентинян, образът ѝ на разкрепостена и безразсъдна жена става неизбежен. Тя се развежда със съпруга си Вадим, който реагира по единствения възможен за французин начин: „Предпочитам да имам такава съпруга, знаейки, че ми е невярна, отколкото да притежавам жена, която обича само мен и никой друг.“ Впоследствие той отново работи с Бардо, а по-късно живее с Катрин Деньов и се жени за Джейн Фонда.

Нежелаеща да бъде майка

През 1959 г., след няколко любовни афери, Брижит се омъжва за актьора Жак Шарие, с когото си партнира във филма „Бабет отива на война“. Двамата имат син, Никола, но Бардо ненавижда бременността си - тя многократно се удря в корема и моли лекар за морфин, за да предизвика спонтанен аборт.

„Гледах плоския си, строен корем в огледалото като скъп приятел, върху когото се канех да затворя капака на ковчег“, спомня си тя по-късно. След неизбежния развод Никола не вижда майка си в продължение на десетилетия. Той дори я съди за емоционални щети, след като тя публикува автобиография, в която заявява, че би предпочела „да роди малко кученце“.

По това време Брижит вече е най-високоплатената актриса във Франция, като някои твърдят, че по отношение на външната търговия тя е по-ценна от автомобилната индустрия на страната. Тя обаче иска да бъде приемана сериозно като актриса. „Нямах много шансове да играя“, оплаква се тя, „предимно трябваше да се събличам“.

Скоро тя привлича вниманието на най-уважаваните европейски режисьори и печели одобрението на критиката с ролята си в силната драма на Жан-Люк Годар от Новата вълна - „Презрение“ (Le Mépris). Качеството на филмите ѝ обаче е разнородно, особено когато се пробва извън Франция и в Холивуд.

Трети брак с германски милионер и плейбой е последван от поредица любовници, въпреки че, нетипично за нея, тя отхвърля Шон Конъри. Записва и десетки песни заедно със Серж Генсбур и Саша Дистел. С Генсбур записва провокативната „Je T'aime... Moi Non Plus“, но го моли да не я издава. Година по-късно той презаписва песента с британската актриса Джейн Бъркин и тя се превръща в огромен хит в цяла Европа, докато версията на Бардо остава скрита в продължение на 20 години.

GettyImages

Защитник на правата на животните

През 1973 г., след близо 50 филма, тя обявява, че се оттегля, за да посвети живота си на хуманното отношение към животните. „Дадох красотата и младостта си на мъжете“, казва тя. „Ще дам мъдростта и опита си на животните.“

Тя събира 3 милиона франка (тогава около 300 000 британски лири), за да основе фондация „Брижит Бардо“, като продава на търг свои бижута и сувенири от филми. Бардо, или Б.Б., както е известна във Франция, води кампании срещу ежегодния лов на тюлени в Канада и дразни някои от сънародниците си, като осъжда консумацията на конско месо. Тя става вегетарианка, атакува китайското правителство за „измъчването“ на мечки и харчи стотици хиляди за програма за стерилизация на бездомни кучета в Румъния.


Противоречив край на един противоречив живот

В по-късните си години тя е многократно съдена за расова омраза. Бардо се противопоставя на начина, по който ислямската и еврейската вяра колят животни за храна, но начинът, по който изразява критиката си, е непростим и незаконен.

През 1999 г. тя пише, че „моята родина е нападната от свръхпопулация от чужденци, особено мюсюлмани“, което ѝ донася огромна глоба. Впоследствие критикува междурасовите бракове и обижда хомосексуалните мъже, които по нейни думи „си въртят задниците, вдигат кутрета във въздуха и с малките си кастратски гласчета се оплакват от това, на което ги подлагат онези ужасни хетеросексуални“.

Бардо е толкова често в съда, че през 2008 г. прокурорът заявява, че е „уморен“ да ѝ повдига обвинения.

През 60-те години Брижит Бардо е избрана за официалното лице на Мариана - емблемата на френската свобода. След това самата тя се превръща в икона: красива, освободена, модерна жена, която отказва да се подчинява на остарели стереотипи. След три неуспешни брака и няколко опита за самоубийство тя се отказва от светлината на прожекторите, за да води кампании срещу жестокостта към животните. За нейна изненада обаче медийният интерес към нея продължава, дори когато славата се превръща в печална известност.

В края на един бурен живот, белязан от противоречия, политическите възгледи на Бардо я превръщат в полуотшелник, прекарвайки последните си години в съдебни битки по обвинения в расова омраза.