Хиляди хора виждат Айфеловата кула всеки ден. Парижани отдавна са спрели да ѝ обръщат внимание, а туристите правят стотици еднакви снимки. Всички си мислят, че знаят всичко за нея. Но на самия връх, в плетеницата от стоманени греди, повече от сто години се е криело помещение, за което пътеводителите мълчат.

Това не е техническо отделение или склад. Густав Айфел е построил там таен апартамент. Не за пресата, не за реклама и не за продажба на билети, а за себе си.

Тайният апартамент

Густав Айфел не е мечтал за световна слава, когато е чертаел първите линии на своята кула. Той просто е изпълнявал договор за Световното изложение през 1889 година. Според документите това е било временно съоръжение, което е трябвало да бъде демонтирано след двадесет години. Но докато кулата растяла нагоре, долу се надигала вълна от омраза.

Писатели и художници наричали творението на Айфел „грозен скелет“ и „фабричен комин“, затова на инженера се налагало да се оправдава. Той обаче бил над шестдесетте и се уморил от постоянните нападки. Тогава замислил лично убежище на височина 285 метра. Това се превърнало в неговото малко отмъщение и същевременно спасение.

Тайният апартамент се състоял само от две стаи. До него не водела отделна стълба и вътре можели да влязат само тези, които знаели точния път. Айфел приемал там единствено близки хора. Например Томас Едисон, който му подарил фонограф и се подписал в книгата за гости. Инженерът отказал посещение дори на богат американец, който предлагал баснословни пари за една нощ в тази стая. Той не искал да превръща своето тихо кътче в атракция.

Всекидневна, скрита от всички

Днес, изкачвайки се с асансьора до самия връх, туристите могат да надникнат в този апартамент. Той е възстановен до най-малките детайли. Когато попаднеш вътре, е трудно да повярваш, че се намираш в метална конструкция.

Вътре има много изделия от дърво и плат. Стените са облепени с тапети с ориенталски мотиви. На пода лежат плътни ръчно изработени килими, а от тавана виси полилей. В ъгъла стои изящно пиано - инструмент, който по някакво чудо е бил изкачен на такава височина по витите стълби. Мебелите от тъмен орех, тежките завеси и старинните гравюри създават атмосфера не на работен кабинет, а на всекидневна от по-миналия век.

Айфел лично е обмислял всеки детайл. Там той едновременно си почивал и работил, наблюдавайки града през илюминаторите. За началото на XX век това е било немислимо ниво на уединение в самия център на Париж.

Восъчни гости и затворени врати

След смъртта на инженера през 1923 г. стаята опустява. Кулата преминава в собственост на града, а апартаментът се превръща в забравен архив. Ключовете от него се пазели от надзирателите, но никой не се стремял да влиза вътре. За тайното убежище на създателя си спомнят едва след почти сто години.

През 2015 г. помещението е реставрирано. Днес то е музей, но с много необичайна експозиция. Създателите не са поставили табели и щандове, а просто са пресъздали обстановката и са сложили на масата три восъчни фигури. Там Густав Айфел седи в кресло и разговаря с Томас Едисон. Отзад, на отделна масичка, е застинала дъщерята на инженера, Клер. Сцената изглежда така, сякаш гостите са се забавили за половин час и скоро ще се върнат към разговора. Това създава странно усещане - сякаш надничаш в чужд живот през ключалка.

Въпреки че вратата вече е отворена за посетители, все още е забранено да се спи в тази стая. За никакви пари. Парижките власти стриктно спазват негласната забрана, установена от самия Айфел преди повече от век. Така апартаментът на върха на кулата си остава нечие лично пространство, в което се допускат посетители само през деня и за кратко.