Когато се говори за френски икони на стила, обикновено се споменават имената на Бардо, Деньов или легендарната Шанел. Името на Капюсин почти никога не присъства в този списък, а именно нея Живанши определя като свой идеал, нейната усмивка Блейк Едуардс сравнява с тази на Мона Лиза и именно с нея Одри Хепбърн остава приятелка до последния си ден.

Животът на тази жена е белязан от поредица възходи и падения, докато накрая тя не прави своя фатален и трагичен избор.

Момичето от Сен Рафаел

Жермен Елен Ирен Лефевр се ражда на 6 януари 1928 г. в южния френски град Сен Рафаел. Семейството ѝ е достатъчно заможно, за да ѝ осигури добро образование. Родителите ѝ я виждат като учителка, но самата Жермен има други планове за себе си.

На седемнадесет години е забелязана на улицата от фотограф, който я кани в Париж. Тя приема, без да се замисли. Скоро момичето, приело псевдонима Капюсин (от френската дума за латинка – нейното любимо цвете), вече работи за модните къщи на Кристиан Диор и Живанши.

Самият Диор е поразен от нейния непроницаем, почти мистичен поглед. Живанши пък продължава да я облича в рокли от своите колекции в продължение на десетилетия, почти до края на живота ѝ.

Именно в ателието на Живанши тя се запознава с шестнадесетгодишната Одри Хепбърн. Двете се сприятеляват мигновено и това приятелство се оказва единственото нещо, което крепи Капюсин в най-мрачните ѝ моменти.

Холивуд и тежката диагноза

В края на 40-те години Капюсин започва да се снима в киното – първоначално в епизодични роли, а по-късно и в по-големи. По време на снимките на филма „Среща през юли“ тя се влюбва в актьора Пиер Трабо и се омъжва за него. Бракът им продължава само няколко месеца, тъй като съпругът ѝ е ревнив и злоупотребява с алкохола. Един ден Одри Хепбърн отива на гости на приятелката си и я намира след опит за самоубийство. Тя веднага извиква линейка и така спасява живота ѝ.

В болницата на Капюсин е поставена диагноза – биполярно разстройство. По онова време болестта се лекува с електрошокова терапия и ледени вани, но състоянието ѝ не се подобрява. Въпреки това кариерата ѝ върви нагоре. През 1957 г. холивудският продуцент Чарлз Фелдман я забелязва на модно ревю в Ню Йорк и я отвежда в Холивуд.

През 1958 г. тя подписва договор с Columbia Pictures, а през 1961 г. получава номинация за „Златен глобус“. През 1963 г. излиза „Розовата пантера“ на Блейк Едуардс и целият свят я вижда в тандем с Питър Селърс. Но през лятото на 1962 г., на върха на успеха, тя поглъща огромна доза сънотворни.

Одри Хепбърн чува по радиото за смъртта на Мерилин Монро, уплашва се за приятелката си и отива при нея без предупреждение. И отново навреме. След този случай тя взима Капюсин със себе си в Швейцария и я настанява в съседна къща, за да бъде винаги до нея.

НОВИНИ

Автор Евелин Попадийна

Смятана за съвършена във всичко: Историята на жената, на която дори Мерилин Монро е завиждала

Автор Евелин Попадийна

Уилям Холдън и бавното угасване

В средата на 60-те години Капюсин среща актьора Уилям Холдън, който по това време е женен. Връзката им продължава две години – бурна, болезнена и без бъдеще. Разделят се като приятели и остават такива до неговата смърт през 1981 г. Работата продължава, през 1969 г. Капюсин се снима в „Сатирикон“ на Фелини, а през 1976 г. – в „Блъф“ с Адриано Челентано и Антъни Куин. През годините нейни екранни партньори са Питър О'Тул, Жан-Пол Белмондо, Марчело Мастрояни и Уди Алън.

Смъртта на Холдън обаче я съсипва. През 1987 г. близката ѝ приятелка Далида също слага край на живота си. Капюсин преживява тази загуба изключително тежко – болестта се завръща, депресиите стават все по-дълбоки, а светлите периоди между тях – все по-кратки.

Към края на живота си тя живее в Лозана в почти пълна самота. Завещава състоянието си на своите котки – домашните любимци, които са се превърнали в нейни основни компаньони.

На 17 март 1990 г. Капюсин скача от прозореца на апартамента си. Тя е на 62 години. Одри Хепбърн я надживява с три години и говори за нея рядко и само с болка. Живанши пази нейни снимки до края на дните си. Широката публика почти я забравя, а това е жалко. Защото жени с такава харизма, дълбока чувствителност и тежка съдба заслужават да бъдат помнени.