Скъпи читатели, продължават нашите срещи с известни дами. Този път в студиото на woman.bg ни гостува Ирена Милянкова – модел, актриса, учител и не на последно място – майка.


- Казват, че красотата е тази, която ще спаси света. Струва ли си този свят да бъде спасен, заради всичко, което виждаме да се случва около нас?

Ирена: Много е хубаво, че започваме с това клише, то ме преследва цял живот. Аз упорито се опитвам да не влизам в „етикета“ красива жена, защото смятам, че правя доста повече от това да бъда – за някои привлекателна и симпатична, за други – не, това няма значение. Разбира се, че си струва да бъде спасен светът. И всеки има принос в това спасение. Аз смятам, че е много важно нашето пребиваване тук да бъде обосновано със смисъл, значение, да имаш важна роля в обществото. А не просто да съществуваш и да консумираш.

- Каза, че се опитваш да избягаш от това клише…

Ирена: Ами аз не съм красива, аз съм модел, не съм мис. Аз съм модел. По моето време моделите се отличаваха със специфично излъчване, а не толкова с принцеската, стандартната красота. Винаги съм се разграничавала от красива жена. По-скоро имам излъчване на модел.

- Шест деца и също толкова кучета?

Ирена: Не. Кучетата са по-малко, три кучета имаме, като едното приходящо, то е на моята средна дъщеря. Да, шест деца, те растат и всеки тръгва и се развива по своя път. Мога да се похваля, че вече всички деца, без тези, които са завършили, са в училищна възраст.

- Чуждите деца бързо растат. Ти как усети тези години?

Ирена: Трудно е. Няма какво да ви залъгвам, не е лесно. Хубавото е, че има подкрепа от страна на близките, на големите деца.

- Кое ти беше много трудно – били са малки, когато си се занимавала активно с моделството?

Ирена: Кое не беше трудно?! Организационно е доста казусно да съумееш да подредиш програмата си, да бъдеш работно ангажиран, дисциплиниран и същевременно да си достатъчно време майка – 24 часа. Всички останали съпътстващи ситуации и събития се случват при едно или две деца, тук са умножени по шест. Но това ми помогна да се изградя като организиран човек в къщи, в работата. И не само това, че съм многодетна майка, но и фактът, че работя от 13-годишна – първо като модел, после като актриса, след това животът ми се разви в съвсем друга посока – вече съм преподавател на деца с увреждания. Всяка една сфера е спомогнала за това да сформирам умения като дисциплина, организираност, постоянство. Това за мен е нещо много важно, необходимо в днешния свят.

- Научила ли си ги на това – на дисциплина, постоянство…

Ирена: Децата ми ли? Големите, които са вече зрели хора – да, но останалите, подрастващите и малките, това е ежедневна борба. Всеки ден се повтаря, повтаря, за да се затвърди. Но всяка една майка знае това.

- Като родител каква си – действаш с повече любов или с повече строгост?

Ирена: Много ми е трудно да се определя. Надявам се да бъда добър родител и справедлив.

- Задаваш ли си въпроса – добра майка ли съм?

Ирена: Непрекъснато се съмнявам и всеки ден моята гузна съвест ми подсказва, че греша някъде. Наистина се надявам да давам добър модел на подражание на децата ми. Защото колкото и да ги възпитаваме словесно, примерът, личният е най-важен.

- Какво обичате да правите у дома, събирате ли се всички заедно?

Ирена: Най-много обичаме да се събираме около масата и да си хапваме.

- Кой готви?

Ирена: Аз готвя. Децата разказват какво им се е случило – интересно събитие. Големите вече не живеят при мен, но винаги имаме какво да си разкажем.

- Големите помагат ли за малките?

Ирена: Не, защото те си имат свои ангажименти. За малките се включват тийнейджърите, но те вече могат и сами да се справят.

- Добре – баба на 39 – какво е усещането?

Ирена: Великолепно! Дъщеря ми в момента е на 24 г. и всичко си е абсолютно естествено. Тя завърши спортната академия и след това беше категорично решена да се реализира като майка. И вече се радваме на нашия седеммесечен Райън, който расте, заобиколен от много вуйчовци, лели, млади баби. Какво по-хубаво от това!

- Тя беше тръгнала по твоите стъпки?

Ирена: Ами тя още снима. Макар, че нейната кариера в спорта беше доста по-активна, отколкото тази на модел. Тренираше лека атлетика и когато влезе в академията се оттегли, за да може да се отдаде на ученето. Избра кинезитерапията.

- Доволна ли е?

Ирена: Доволна е, малко преди да забременее тя имаше възможност да практикува професията си. И също като мен работеше с деца с увреждания. Двете вървим в една посока, което е великолепно. Моето бъдеще в професията и реализацията на моите деца е свързано и с нещо съвместно.

- Т.е. пак личният пример има значение?

Ирена: Със сигурност, не оспорвам това. Факт е, че тя сама избра своя път да работи с деца.

- Сега малко ще те отклоня от темата с един въпрос за досиетата Епстийн – ти какво мислиш – има ли проблемът почва и у нас?

Ирена: Напоследък се случват такива размирици – не само Епстийн, но и войната, и тази трагедия, която ни сполетя. Специално за досиетата, бивайки в тази сфера дълго време, мога да кажа, че за млади, неподготвени момичета, това е много рискова обстановка. Като модел, работейки в чужбина, преди да навърша 18-20 години, няма да отрека, че съм попадала в ситуации, в които е можело да кривна в страни. Но тогава идва възпитанието и средата, това, което е изграждано през годините. Аз имах възможност да се връщам, не съм се задържала в така нар. модни столици. Снимах няколко дни и се връщах. Просто, защото отглеждах децата си. Зловещо е това, което се разкрива в тези досиета. И всички ние трябва да бъдем внимателни като родители с децата си. Да не ги неглижираме. Още повече с този достъп до информация – канали, групи, канали. Не знаеш дали детето ти не общува с някой, който може да злоупотреби. Децата не могат да разграничат добро от зло. Тези хора, които злоупотребяват, те не са облечени като злодеи. Те са „облечени“ в грижа, внимание…

- Измамна любов демонстрират…

Ирена: Да, пълна манипулация. Казвайки това, се обръщам и към самата себе си, защото моите малки деца са на 7 и 9 години. Никой не е застрахован. Трябва да сме много бдителни и да упражняваме контрол.

- С тях говориш ли на тези теми – как го правиш?

Ирена: Говоря, разбира се. Открито. Директно. Включително и за всички субстанции, за всичко, към което може да се развие някаква зависимост. Моите тийнейджъри ми казват – аз вече това го знам, много си закъсняла.

- Коя беше твоята най-голяма битка?

Ирена: Битки много, като в живота на всеки един човек. Не мога да се сетя за една. Може би беше трудно да намеря своето място в сферата на преподаването на деца с особености в развитието. Защото, въпреки че и колеги, и преподаватели, ме посрещнаха много топло, все пак предразсъдъците ги имаше – че съм актриса, дали пък не се подготвям за роля… Но вече години аз си практикувам професията, чувствам се добре, в свои води. Имам някакъв принос към обществото.

- Това ли те прави щастлива?

Ирена: Това ме кара да се чувствам удовлетворена. Не ми е достатъчно да бъда реализирана като майка, модел, актриса. Това е даже някакъв нюанс в моето битие. Срещата ми с тези семейства, с родителите, помощта, която мога да им дам – това е невероятно. Всички в нашето общество имаме отговорната задача да сме подкрепа за тези родители.

- Май не сме много толерантни?

Ирена: Не сме, не сме. Но има раздвижване в тази посока. Развиваме се положително. Има още много какво да се направи. И именно затова реших да създам едно пространство – Детска терапевтична къща със сензорни зали. Те са като детски кът, но за деца с увреждания. Защото това е нещо, от което тези семейства имат нужда. Всички ние сме много изморени – от грижи за децата, работа, от непредвидени ситуации. Можете ли да си представите колко по-ангажирани са тези родители, за тях това е ежедневие. Разбира се това е едно допълнение към терапията, арт терапията, училищната среда.

Има ли други такива – сензорни зали?Ирена: Има, те присъстват в различни центрове за подкрепа. Но те не са в мащаба, в който си го представям. Виждам го в бъдещето една идея по-развито от това, което имаме тук, при нас.

- Как върви проектът?

Ирена: Основахме фондация, в момента сме на етап фондонабиране. Но за съжаление всички тези събития, включително влизането на еврото, сякаш уплаши хората. Към момента те не смеят да даряват. Далеч сме от бюджета, който трябва да постигнем. Но той все пак е постижим, не бързаме, има време. Но ще бъдем благодарни на всеки, който реши да помогне. Трябва да знаят хората, че ще бъдат от полза на една част от обществото, която сякаш остава някак в страни, правим се понякога, че ги няма. А те са тук и могат да намерят своето място в нашето общество. В училището, в което аз преподавам, имаме две специалности – тапицерство и дърводелство. Децата излизат с две готови професии.

- Ти не си първият педагог във вашето семейство. Това ли те подтикна да продължиш по този път, или просто си го носиш?

Ирена: Пак стигаме до примера. Аз имам примера на моята майка, баба, прабаба ми, вуйчо ми, вуйна ми – всички те са преподаватели.

- Но защо точно с деца със специални потребности – и защо ги наричаме „специални“, те не са ли като останалите деца?

Ирена: Специални са, защото възприемат света по различен начин. Зависи от състоянието на детето. Имаме деца с различни нарушения – незрящи, с хиперактивност, дефицит на внимание, екранно зависими деца – една диагноза, която е доста обезпокоителна. Та още, когато учех в университета, имах късмета да попадна на много добри преподаватели, се насочих именно към преподаването на деца с увреждания.

- Не те ли натоварва, не те ли уморява?

Ирена: Не е за всеки, но мен лично ме кара да се чувствам удовлетворена. Аз работя с деца с увреден слух и множество увреждания, в края на деня и най-малките крачки те карат да се чувстваш доволен.

- Как реагираш на клюките по твой адрес, как успяваш да избягаш от тях?

Ирена: Много отдавна не им обръщам внимание. Но трябва да призная, че славата на мен не ми понася. Винаги подхождам към човек, с когото се запознавам, с идеята, че той мен не ме разпознавам. Обикновено се заблуждавам, защото покрай „Под прикритие“ съм още доста разпознаваема. Не обичам да съм център на внимание. Не обичам да крещя „Вижте ме, аплодирайте ме!“. Не съм толкова амбициозна. Камерата ми носи усещане, което няма къде другаде да го получа, обичам работата, но всичко останало, което произтича от тази професия – слава, внимание – не е моето.

- Какво би посъветвала младите момичета, които днес на всяка цена се стремят да са пред камерата и искат да ги забележат?

Ирена: В днешно време всичко е толкова изкривено! Дозирайте. Всичко, което е премерено и в правилната доза – е полезно. Всичко, което е прекомерно употребено, е отрова. Това може да се приложи за всичко – за естетическото ти приемане, визията, социалните мрежи, примерът на инфлуенсърите… Смятам, че инфлуенсърите са бъдещите инвалиди. Представете си, че се случи нещо и например, спре токът. Винаги трябва да допуснем, че токът може да спре и ние трябва да притежаваме умения, които ще ни помогнат да се реализираме в реалния свят.

- Сега сме в сезона на птичките, тревичките… Остава ли ти време за любов?

Ирена: Тя любовта си е движеща сила. Всеки има нужда. Време трудно се намира. Няма да отрека, че светът, в който се намирам, много ми харесва и искам да остана в него.

Пожелавам ти го. И успех на терапевтичната къща!


За всички, които искат да помогнат с дарение за каузата на Ирена - Детска терапевтична къща:Фондация “Терапевтична Детска Къща”
IBAN: BG45 BPBI 7942 1028 2114 01