Забелязала съм едно особено натрапчиво и стадно поведение от страна на общестовото ни след всяка трагедия. Сякаш изпълнява един и същи зловещ ритуал, чиято кулминация достига до охулване и заклеймяване на достойнството на дадена личност. Тази част от обществото не търси истината. Не чака фактите. Не проявява емпатия. Вместо това гладът ѝ за линчуване надделява над всякаква нужда от търпение и разбиране. Тя трескаво се впуска в търсенето на виновник, изсипвайки върху него жлъчта си на морално високомерие, заблудена от убеждението си, че винаги е от правилната страна, че разбира повече от другите, че е над нещата и като безпогрешен морален съдник може да му каже, че не се прави така.

Виновен, защото отишъл на бала си

Точно това дежа вю се случи и след трагедията в Благоевград. Едно момиче загуби живота си. Семейство загуби детето си. Други семейства получиха белези, които ще носят до края на живота си. И докато разследването все още тече, социалните мрежи вече произнесоха присъдите си. Без съд. Без милост... Особено към Методи – момчето, присъствало на фаталния купон, по време на който 16-годишната Ивана загина в нощта на 24 май. Той си тръгва малко преди трагичния инцидент, а по молба на родителите си е отишъл на бала си. Именно този детайл се оказва достатъчен да отприщи вълна от гняв в социалните мрежи, където фактите често отстъпват пред бързите присъди и жаждата за морален линч.

Някои го обвиниха, че е оцелял. Други – че не страда достатъчно. Трети – че е отишъл на бала си. Четвърти дори решиха да измерват скръбта му по снимки, физиономии и появи на публични места.

Снимка: Стоп кадър

Лесно е да съдим...

Странно е... Същите хора, които ежедневно повтарят колко са хуманни, колко са загрижени за психичното здраве и колко е важно да не съдим другите, се превръщат в безмилостни съдници веднага щом усетят мирис на обществено възмущение. Френският философ Мишел дьо Монтен пише, че "най-трудно е да съдим себе си, а най-лесно – да съдим другите". И да, лесно е и... безотговорно.

Социалните мрежи превърнаха това в обществен модел. Всеки е прокурор. Всеки е психолог. Всеки е криминалист. Всеки знае какво е трябвало да направят родителите, децата, учителите, полицията и съдът. Само едно не знае – как би реагирал той, ако утре трагедията почука на неговата врата.

Особено покъртителни бяха думите на майката на Методи, която публикува позиция в профила си във Фейсбук, след като не издържа на публичния линч над детето ѝ. Не защото се опита да оправдае сина си. Напротив. Тя пое вина там, където други биха търсили оправдания. Говори за собствените си пропуски, за болката си и за страха да не загуби и детето, което все още е живо. Тя не поиска съжаление. Поиска единствено обществото да спре да унищожава човек, който вече носи своя товар.

Но обществото рядко е милостиво към онези, които са удобни за разпъване...

Още преди две хиляди години тълпата е искала същото, което и днес иска интернет – виновник. Някой, когото да посочи с пръст. Някой, върху когото да хвърли камък. Ето защо думите "Който е без грях, нека пръв хвърли камъка" са толкова актуални и сега. И това ни разкрива тъжната истина, че хората днес не са по-добри, а си остават болезнено непроменени.

Разликата е, че камъните вече са под формата на коментари, на думи в социалните мрежи, които понякога убиват не по-малко. Разбира се, никой не оспорва нуждата от справедливост. Ако има виновни, съдът трябва да посочи. Ако има престъпление, законът трябва да действа. Но между справедливостта и линча има огромна разлика. Защото справедливостта търси истината. А линчът – жертва. Може би затова най-тъжният въпрос в цялата тази история не е какво се е случило в онази нощ. А защо толкова много хора изпитват нужда да наказват чуждата болка, вместо да се опитат да я разберат.

Защото здравото общество се познава не само по това как реагира на успеха на другите (спомняте си хейта към Дара, нали), както и не се измерва единствено по начина, по който се отнася към падналите. И в двата случая, и при издигането, и при сриването, се оглежда истинската му същност. А когато вместо уважение към успеха и състрадание към падението се появяват злоба, подигравки и желание за унижение, тогава вече говорим за дълбоко изкривяване, за едно общество, което често избира да съди, вместо да разбира. Което боледува не от липса на информация, образование или дори от липса на закони. А от дефицит на съчувствие и излишък на самоувереност.

НОВИНИ

Автор Антония Михайлова

Лукс, показност и колко лайка ще имаш в TikTok: Кога абитуриентските балове се превърнаха в социален натиск?

Автор Антония Михайлова

Преди да хвърлим камъка...

Живеем във време, в което все повече хора са убедени, че знаят всичко за всички. Една снимка, един клип, едно заглавие са достатъчни, за да бъде произнесена присъда. Без факти. Без контекст. Без колебание.

Преди да хвърлим камъка..., може би добре е да си припомним думите на Сократ: "Знам, че нищо не знам", за да проумеем най-после, че в основата на проблема е липсата на осъзнаването на собствените ни ограничения. А днес наблюдаваме точно обратното. Колкото по-малко знаем, толкова по-категорични ставаме в убежденията си. Колкото по-далеч сме от чуждата болка, толкова по-смело я оценяваме.

И все пак не бих искала този текст да бъде възприет като обвинение към обществото ни. Защото обществото сме всички ние – със страховете си, с гнева си, с разочарованията си и с натрупаните си рани. Това, срещу което възразявам, не е обществената реакция сама по себе си, а назидателният ѝ тон, лекотата, с която произнасяме присъди, и жестокостта, която все по-често наричаме справедливост. Възразявам срещу омразната реч, срещу самоувереното сочене с пръст и срещу убеждението, че всяка трагедия трябва непременно да бъде последвана от публично разпятие. Едно болно общество не оздравява, когато крещи грозно по децата си. Оздравява, когато започне да разбира по-добре. Когато търси причините, а не само виновните. Както прави и самата майка на Методи – тя не вини детето си, тя вини себе си, като родител.

И ако от всяка трагедия научаваме единствено как да мразим, значи сме пропуснали най-важния урок. Защото състраданието не е слабост. То е последният белег, че все още сме хора.