Брад Пит, на 60 години, демонстрира интимност с 34-годишната си приятелка Инес де Рамон пред всеки фотографски обектив в Лос Анджелис през последните седмици. Включително и на турнира "Ролан Гарос" във Франция, като светът почти пропусна мачовете, за да гледа звездната двойка. Някои ще си кажат, че двамата са толкова романтични, друг по-скоро ще подходи с критика. Но да си припомним всъщност какво се случва с Брад Пит от известно време насам и всъщност защо всички тези интимни моменти между него и Инес публично може да са страничен ефект от "пламтящата" му нервна система.

В следващите редове ще видим гледната точка на терапевта Фигс О'Съливан за случая на Брад Пит и любимата му Инес:

Най-големият син на актьора, Мадокс, подаде документи за премахване на фамилията „Пит“ от името си. И хич не беше единственото му дете, което се отрече от звездната фамилия.Мадокс е петото от шестте деца, които Брад споделя с Анджелина Джоли, което предприема тази стъпка. Пет от шест. Това не е просто семеен разрив. Това е семейна присъда.Общественото мнение вече е формирано: безсърдечен баща, трофейна приятелка, ферари, винарна, премиера и така до безкрай. Образът на злодея се изгражда почти от само себе си.Но съществува и друга гледна точка. Защото това, което се вижда на папарашките снимки, не е мъж, на когото не му пука. Това е мъж, чиято нервна система е в пламъци, а новата връзка е най-близкият пожарогасител.

ЗВЕЗДИ

Автор Ева Лъчезарова

„Нещо не е наред“: Анджелина Джоли шокира с визия в Китай и отприщи вълна от слухове

Автор Ева Лъчезарова

Присъдата, която нито един родител не може да понесе

От люлката до гроба човек е създаден като взаимозависимо същество. Нервната му система постоянно задава три тихи въпроса: В безопасност ли съм? Значим ли съм? Принадлежа ли някъде?

Когато собствените ти деца законно премахват името ти от своето, тялото ти регистрира отговор и на трите въпроса едновременно: „Не“, „Не“ и „Не“.

Една от най-точните дефиниции на срама е най-простата: срамът е усещането, че си откъснат от чувството за принадлежност. В биологичен план срамът е внезапното прекъсване на положителните емоции. Вървиш си през деня, едно заглавие избухва и изведнъж се чувстваш изложен на показ и недостоен в собствената си кожа.

Ето частта, която хората често пропускат. Болката, която изпитваш в този момент, не е само от този момент. Всеки стар спомен за това, че не си бил достатъчно добър, се съхранява в тялото ти като заучен сценарий. Две единици настояща болка се умножават по двеста единици стара болка. Математиката е брутална.

Никой човешки организъм не може да издържи дълго на толкова много срам. Затова се обръщаме към така наречения „Компас на срама“: атакуваме другите, атакуваме себе си, оттегляме се или отричаме, че изобщо има проблем.

Да се хвърлиш в чисто нова, силно публична и страстна романтична връзка в същата седмица, в която синът ти подава документи, за да изтрие името ти? Това е полюсът на избягването в този компас. Класически пример. Не е цинизъм, а оцеляване.

Когато „Съблазнителят“ поема контрол

Когато срамът стане биологично непоносим, на преден план излиза стратегия за оцеляване, която може да се нарече „Съблазнителят“, и поема управлението.

„Съблазнителят“ демонстрира стойност. „Съблазнителят“ демонстрира привлекателност. „Съблазнителят“ демонстрира, че е избран. Някъде в ранните етапи на живота си си научил, че стойността ти в този свят се определя от това дали някой желан те избере. Така че, когато останалата част от света ти казва, че си нежелан, „Съблазнителят“ се заема за работа.

Намираш си партньор, в чиито очи се оглеждаш като все още безупречен, все още желан, все още магнетичен. Позволяваш на камерите да го уловят. Отражението се превръща в лекарство.

Този модел се наблюдава често при успешни хора с бляскав обществен живот, но с опустошителни семейни разриви. Те преминават през тежък развод или отчуждение от децата си и не изглеждат съкрушени, а напротив – озарени.

Разказват за новия партньор, обикновено много по-млад. Разказват колко лесно е всичко, колко живи се чувстват, как просто гледат напред.

Защо „меденият месец“ се усеща като лекарство

Човекът, който се описва тук, не е излекуван. Той бяга, за да спаси живота си. Крие се в емоционалното мазе на собствената си психика, задушавайки се от убеждението, че е токсично разочарование за децата си. Новата романтика не е радост, а трескава, фалшива сигурност.

Ние боготворим фазата на „медения месец“ като върха на любовта. В клиничен план това, което се случва в тялото по време на нова връзка, е огромен скок в активирането на нервната система: тръпка, несигурност, свръхбдителност. Тялото го възприема като страст. Усеща се като магия. Но всъщност е биология.

Когато мъж, чието семейство се разпада, се хвърли в този пик на емоции, той използва биологичната свръхбдителност, за да потисне скръбта. Това действа като упойка. Докато не спре да действа.

Всяка любовна рана има две страни: страхът да не си достатъчно добър и страхът да не си „твърде много“. Когато децата ти се дистанцират законово, нервната ти система чува потвърждение за второто: ти си твърде много, твърде разрушителен, неспособен да бъдеш обичан в своята същност.

Публичните прояви на нежност не са доказателство, че на Брад Пит не му пука. Те са доказателство, че му пука толкова много, че срамът е биологично непоносим без упойка. Ако не му пукаше, дозата нямаше да е толкова голяма.

Ако този човек влезеше в кабинета ми, щях да го спра да бяга. Не можеш да използваш нова връзка, за да си „отпечаташ“ емоционална сигурност, която все още не си заслужил. Валутата е фалшива. И тялото ти го знае.

Истинската работа – било то терапия за двойки или индивидуална – е като да вкусиш мангото. Да останеш с мисълта „децата ми не искат името ми“, без веднага да посягаш към нова приятелка, филм или бутилка вино. Да позволиш на скръбта действително да премине през теб.

Едва тогава можеш да пишеш на сина си. Не за да се защитаваш. Не за да обясняваш. Не и за да оспорваш миналото. Пишеш, за да признаеш болката му, но без условия. Спираш да играеш ролята на мъжа, който ти се е искало да бъдеш, и започваш да бъдеш този, който може да приеме случилото се.

Това е бавен процес. Не е бляскав. Невидим е за папараците. Но е единственият начин да изградиш нещо наново.

Границата, която камерите пропускатВ тази история няма злодеи. Има един уплашен човек в тяло на 62-годишен, който се опитва да не се удави, използвайки единствените инструменти, които някога са му били давани. Има шест пораснали деца, които се опитват да намерят себе си. Има млада, влюбена жена. Има и една култура, която се нуждае от дежурен „лош“, за да може всички останали да се чувстваме в безопасност.Не можеш да излекуваш семейство или цяла култура, като се отнасяш с хората като с отпадъци за еднократна употреба. Включително и с онези, които вече сме решили да изхвърлим.Фигс О'Съливан и съпругата му Тийл са терапевти за двойки в Сан Франциско, експерти по връзките на звезди и предприемачи от Силициевата долина, основатели на Empathi и създатели на Figlet – изкуствен интелект за взаимоотношения, обучен на базата на тяхната клинична работа.