Поредният инцидент с трамваи в София на 17 юни на кръстовището на бул. „Константин Величков“ и бул. „Александър Стамболийски“, при който след сблъсък една от мотрисите дерайлира, не трябва да бъде разглеждан като изолиран случай. Той е поредното предупреждение за състоянието на една система, която от години работи на границата на възможностите си.

Още по-смущаващото е, че районът на „Константин Величков“ не за първи път попада в новините заради дерайлирали или аварирали трамваи. Подобни инциденти са регистрирани и през последните години, което поставя един неудобен, но наложителен въпрос: Когато едно и също място многократно се превръща в сцена на транспортни произшествия, дали проблемът е в отделния инцидент, или в системата, която допуска той да се повтаря?

След всеки подобен инцидент започва познатото търсене на виновника – дали е ватманът, стрелката, техниката или просто лошият късмет. Само че трамвайният транспорт не е лотария. И не бива да си позволяваме да го превръщаме в такава. Той е нещо като организъм, в който трамваите, релсите, стрелките, сигнализацията и хората трябва да работят в синхрон. Когато някой от тези елементи бъде оставен на доизживяване, рано или късно проблемът се прехвърля върху цялата система.

Удължен живот вместо истинска модернизация

София продължава да разчита на значителен брой трамваи, произведени преди десетилетия. Част от тях са на възраст над 30 и дори 40 години. Сам по себе си този факт не е задължително проблем. В редица европейски градове също се движат трамваи на подобна възраст, но след цялостни модернизации, подмяна на електрониката, системите за управление и оборудването за безопасност. Разликата е, че там възрастта не е равнозначна на технологично изоставане. В София твърде често се разчита на удължаване на експлоатационния живот вместо на дълбоко техническо обновяване.

Модерен трамвай, остаряла инфраструктура

Но дори най-модерният трамвай не може да компенсира проблемите на инфраструктурата. Релсовият път в столицата е подложен на сериозно ежедневно натоварване, което предполага постоянни инспекции, превантивна поддръжка и навременни ремонти. Вместо това гражданите често виждат износени участъци, компрометирани трасета, неравности около релсовия път и ремонти, които започват едва след като проблемът вече е станал очевиден. В транспортното инженерство съществува прост принцип – профилактиката винаги струва по-малко от аварията.

Автоматизацията като липсващото звено

Особено показателен е въпросът със стрелковите системи – един от най-малко обсъжданите, но най-важни елементи на трамвайната инфраструктура. Именно стрелките определят по кой коловоз ще премине превозното средство и всяка неизправност в тях може да доведе до сериозни последствия. В много европейски градове съвременните стрелкови механизми вече работят чрез цифрови системи, радиосигнали и централизирано управление. Трамваят комуникира с инфраструктурата, подава информация за маршрута си, а системата автоматично настройва и контролира състоянието на стрелката.

В София подобна степен на автоматизация все още не е широко внедрена. На много места продължават да функционират по-стари технологии, проектирани за транспортна среда отпреди десетилетия. Това не означава непременно, че конкретният инцидент на „Константин Величков“ е резултат от неизправна стрелка. Но поставя съвсем логичния въпрос дали модернизацията на тези системи се развива със същото темпо, с което растат натоварването на мрежата и изискванията за безопасност. Защото закупуването на нови трамваи е само половината от решението. Ако те продължат да се движат върху инфраструктура, която технологично изостава, рискът няма да бъде отстранен, а единствено пренесен на друго ниво.

Недостигът на ватмани – кризата, за която почти не се говори

Към това се добавя и човешкият фактор. Недостигът на ватмани е проблем, който периодично излиза на преден план, но рядко получава устойчиво решение. Липсата на достатъчно кадри означава повече извънреден труд, по-висока натовареност и натрупана умора. А транспортната безопасност е сфера, в която умората никога не бива да се подценява.

Още по-притеснително е, че значителна част от ватманите са в предпенсионна или пенсионна възраст. Това показва липса на достатъчно желаещи да практикуват професията сред по-младите поколения. Причините са ясни – тежките условия на труд, постоянният стрес в натоварения трафик и високата отговорност правят професията все по-малко привлекателна за младите.

Закъснялата подмяна – цената на отлаганите решения

На този фон новината за намерението на Столична община да закупи до 150 нови трамвая безспорно е добра. Вече са стартирани процедури за десетки нови мотриси, които трябва да започнат да пристигат, забележете..., през следващите години. Това е необходима стъпка, но тя поражда и друг въпрос: защо София стигна до ситуация, в която трябва почти едновременно да обновява значителна част от трамвайния си парк?

Фактът, че днес говорим за подмяна на над сто трамвая, е показателен за години отлагани решения. Вместо постепенно обновяване на парка и инфраструктурата градът натрупа дефицити, които сега трябва да бъдат компенсирани наведнъж и на значително по-висока цена.

Европейският модел срещу софийската практика

Сравнението с европейските столици е повече от показателно. Докато Прага, Виена, Будапеща, Варшава и Краков последователно инвестират както в нов подвижен състав, така и в модернизация на релсовия път, депата, сигнализацията и стрелковите системи, в София често се ремонтират отделни участъци без ясно видима дългосрочна стратегия. Там новите трамваи вървят ръка за ръка с нова инфраструктура. У нас твърде често очакваме съвременните превозни средства да компенсират недостатъците на средата, в която се движат!

Може би вместо да търсим конкретно виновника за определения случай, по-важното е да се запитаме колко още подобни предупреждения ще са необходими, за да стане ясно, че безопасността не се гради върху единични ремонти, временни решения или реакции след поредния проблем. Тя изисква постоянна поддръжка, модерна инфраструктура, обновен трамваен състав, достатъчно хора и дългосрочна последователност. Всичко онова, което обикновено се припомня след поредния инцидент.

Защото цената на отлагането винаги се плаща накрая. Въпросът е само дали ще я платим с нов нескопосан ремонт, или с човешки живот!