Колкото и да е уверена в себе си една жена, идва момент, когато самочувствието ѝ е потъпкано и изхвърлено на боклука. Убито от стереотипите, завладели съвременното общество.
От всеобщото схващане, че ако не си висока 170 см и не тежиш (максимум) 50 кг, то ти си карикатура, заслужаваща подигравки, публично унижение и линч. И не си мисли, че ако си надебеляла заради хормонални проблеми или защото доскоро си била бременна, ще ти се размине.
Качила ли си килограми, каквато и да е причината, се приготви да чуваш по свой адрес ласкави определения като „слоница“, „цоцолана“ и „кашалот“.
Понякога си мисля, че в България дори убийството не е такъв грях като това да си дебела жена. Ако отнемеш човешки живот, сигурно появяването ти сред хора няма да е съпътствано от толкова злостни слова, изречени ту в очите, ту зад гърба ти - за сметка на това наднорменото тегло е непростим грях.
Но нека поясня – у нас не е страшно да си дебел мъж, страшно е да си дебела жена. Установили ли сте го? В България дебелите мъже излизат с манекенки и някак килограмите при тях са се превърнали в белег на просперитет, на достигането до определен социален статут. Докато дебелите жени в милата ни родина са обречени винаги да са нарицателно за непривлекателност.
Признавам си, че идеята да съм дебела жена в общество като нашето ме ужасява. Затова изпаднах в паника, когато в един пролетен ден преди три години се оказа, че трудно влизам в дънки, които до неотдавна са ми били тамън.
Пулсът ми се учести, а студена под започна да избива по челото ми. Очите ми се напълниха със сълзи.
„Не, не, не, не мога да си го позволя, психиката ми е прекалено крехка, няма да издържа на подигравките“, си мислех аз, докато панически бягах към огледалото след пробването на поредния отеснял ми деним. Исках спешно да проверя дали наистина съм толкова дебела, колкото се чувствах. Навярно не съм била, но вече бе късно. Страхът да не ме линчуват, заради килограмите ми, бе налице и ме блъсна в бездната на хранителното разстройство.
Вманиачих се по тренировките и здравословното хранене.
За няколко месеца отслабнах драстично, но се разделих не само с няколко килограма, но и със здравия си разум. Достигнах до състояние не само да не консумирам абсолютно нищо, което съдържа захар, но и да се чудя дали, ако ям 300 грама череши, а не 200, ще надебелея много. Постоянно мерих грамажа на порциите си, четях какви по вид мазнини мога да консумирам и в коя част на деня, колко въглехидрати ми трябват на килограм и все по-упорито затъвах в лудостта си.
В един момент бях 44 килограма на 164 см и въпреки това се чувствах недостатъчно слаба.
Тренировките ми бяха толкова чести и интензивни, че не след дълго и менструацията ми спря.
Трябваше да минат доста месеци и да ми се случат доста неща, за да осъзная, че няма по-ценно нещо от здравето. И физическото, и психическото. И че да не си XS размер, но да си в мир със себе си, всъщност въобще не е лош сценарий.
И най-важното – убедих се, че ако си позитивна, духовита и има какво да разкажеш, човек ще е толкова зает да те гледа със захлас, че няма да му остане време да търси несъвършенствата във физиката ти. Затова, момичета, инвестирайте в развитието си като личности, а не падайте в капана на изкривените разбирания за красиво, властващи в наши дни.