Преди няколко години майка ми се завърна от метеорския манастир „Св. Стефан”. Донесе ми скромен сувенир - ключодържател с миниатюрна двулицева икона. От едната и страна беше изобразена Богородица с Младенеца, а от другата - Св. Стефан. Харесах този дар от пръв поглед и тутакси му „поверих” ключовете за колата си.

Хората, които добре ме познават, знаят, че автомобилът е задължителна съставка от усещането ми за лична свобода. По-късно, същия ден, успях да стигна до скъпа моя приятелка, която не бях виждала от сума време (сумата възлизаше на 2 месеца и аз вече плащах лихви под формата на чувство за вина). Влетях в дома и, проснах се запъхтяна на дивана, метнах ключовете от колата върху масата и стартирах с оправданията: ”...нали ме знаеш, много работя, толкова съм хаотична, все не мога да си организирам времето, хич не ми достига, ама нали поне се чуваме често...”. В един момент усетих, че тя никак не ме слуша, а оправданията ми висят нелепо във въздуха. Чак тогава отклоних вниманието от собствената си персона и забелязах НЕЯ.

Приятелката ми беше погълната изцяло от миниатюрният ключодържател, небрежно захвърлен на масата. Опитах се да я откъсна от хипнотичното съзерцание, като рязко смених „тактиката”. Започнах да я заливам с дежурните въпроси: „Как си? Какво правят майка ти, братята ти? Върви ли работата на мъжа ти?” и т.н.

Тя отново не ме отрази. В последен напън да я върна към себе си, просто я попитах: „Харесва ли ти този ключодържател?”. Тя само промълви: „ Не мога да откъсна очи от иконата”. Посегнах към ключодържателя. Преди да го взема в ръцете си забелязах, че Св. Стефан сякаш беше „вперил” очи в приятелката ми. Очи които говореха.

От този момент нататък, всичко се разви бързо. Нямах представа какво точно се случва, само знаех как трябва да постъпя. Откачих ключовете от ключодържателя, поставих го в ръката на приятелката си и казах: „За теб е!”. Тя се разплака, прегърна ме и ми благодари. „За Бога -казах си аз – та, това е само един ключодържател!?”. Въпреки недоумението си, усещах, че се случва нещо значимо. След това и двете се успокоихме и разговаряхме с часове захласнати по нашите си неща.

2 месеца по-късно, докато шофирах возилото си снабдено с нов и лъскав ключодържател, телефонът ми пропя от съседната седалка. Видях изписано името на приятелката ми. Никога не ползвам хендсфрии и благодарение на това мое своеволие, съм отнесла цифра актове. Затова взех зрялото и мъдро решение да не говоря по мобилния докато шофирам. Бях готова на тази жертва, само и само, да си спестя увъртането в поредния задължителен кабел - ей така, напук на полицаите и правилата. И без това едвам преглътнах предпазния колан, който накърни безсърдечно чувството ми за свобода и комфорт.

Този път, обаче, вдигнах телефона и отбих от пътя. Чух гласа на приятелката си: „Седнала ли си?!”. Стиснах здраво зъби, вардейки разбеснялото си сърце да не избяга през устата. Едвам изцедих глас за едно „слушам те”.

„Бременна съм! - каза тя. Знам, че ще бъде момче. Ще се казва Стефан. Ти ще си негова кръстница”

Стефан се роди на 30.11.2009г. Кръстих го следващата година - на моя рожден ден.

Да ми е жив и здрав! Със сила и ВЯРА да носи името си! Нека Св. Стефан го закриля, пази и напътства!

ЧЕСТИТО НА ВСИЧКИ ИМЕНИЦИ!