Дали се раждаме с готов емоционален багаж? Според психолозите, не. Оформянето на емоционалната палитра през годините зависи от личната ни история.

„Когато се притеснявам, като нищо мога да се разплача“, „Не умея да говоря за чувствата си, а и защо да го правя?“, „Аз съм много спокоен човек, но понякога, много рядко, мога да се навикам ужасно на някого, а после да се чудя какво ме е прихванало“.

Защо сме толкова различни? Защо при еднакви обстоятелства всеки от нас реагира по свой начин? „Такъв ми е характерът, винаги съм бил такъв“, си мислят повечето от нас. Но учените се съмняват, че сме се появили на бял свят именно такива, каквито сме сега – гневливи, въодушевени или притеснителни.

ПЪРВИЯТ ЕМОЦИОНАЛЕН ОПИТ

Най-първите телесни усещания на бебето имат емоционална окраска. Неслучайно казваме, че нещо ни е „засегнало“ или „докоснало“ – защото човек получава първия си емоционален опит чрез тялото.

Тактилните или вкусови усещания на бебето могат да бъдат приятни, да му доставят комфорт и удоволствие или пък обратното – да са болезнени и плашещи. Новите емоции се запечатват в паметта на детето и се добавят постепенно към онези, които то е изпитало по-рано.

Но ако всички започваме емоционалното си развитие от една и съща стартова позиция, откъде идват различията помежду ни? Отговорът е прост – емоциите достигат до нас по един и същ път, но това как ще въздействат те на по-нататъшното ни развитие, е нещо строго индивидуално. Начинът, по който детето ще може (или не) да приеме емоциите си, да ги усети и изрази, зависи не само от самото него.

Детето не се формира само по себе си, а взаимодействайки с хората, които го заобикалят. Именно близките влияят най-силно на емоционалното развитие на детето, те му служат за пример и му помагат да разбере какво изпитва самото то.

КАК Е ПРИЕТО ДА СЕ ИЗРАЗЯВАТ ЕМОЦИИТЕ ВКЪЩИ

Отношенията, които детето ще установи с емоциите си, зависят преди всичко от това какво е отношението на родителите му към това, което те самите изпитват. Децата на хора, които робуват на емоциите си и не умеят да ги овладяват, се сблъскват с големи трудности.

Бурното преживяване на емоциите (дори и ако не е насочено срещу детето), неумението да проявиш адекватно гнева си и агресивността си, постоянните викове и раздразнението са много травмиращи за децата. Именно за деца от такива проблемни семейства често казват „То реагира, само ако го навикаш!“. Намирайки се под постоянен емоционален обстрел, тези деца много бързо престават да реагират и се научават да не чуват. В резултат на това, за да привлекат вниманието на детето, родителите започват да викат още по-силно…

В други семейства пък е обратното – емоциите са табу. В тези домове не се говори за чувства, не се признават страхове. Забранено е да се радваш или сърдиш бурно, защото това е неприлично. Тази забрана може да е негласна, но детето много бързо проумява, че трябва да се принуди да спре всякакви прояви на душевността си. То сякаш „си изключва звука“.

Детето не може да убие емоциите си, но ще ги потиска и измества от страх да не изгуби благоразположението на родителите си. Тази психологическа защита обаче е непродуктивна – изместените проблеми не изчезват, а терзанията само се трупат едно върху друго.

Отделен случай е емоционалната маска на родителите. „Не разбирам защо възприемам всичко в живота толкова трагично“, ще каже след години порасналото дете. „Баща ми винаги беше толкова весел и открит!“. Ако обаче бащата зад привидното си въодушевление всъщност е крил постоянна борба с депресията, логично е детето да възприеме като модел на поведение именно депресивността, която несъзнателно е усещало.

Каквато и да е маската, зад която възрастните крият истината, децата се отъждествяват именно с истината.

НА КАКВО МОГАТ ДА НИ НАУЧАТ РОДИТЕЛИТЕ НИ?

Бъдещето на детето зависи от начина на живот на родителите му и от начина, който те му предлагат да използва, за да опознае собствените си емоции. Детето се нуждае от думите на възрастните, за да свикне с това, което изпитва. То самото все още е под властта на чувствата си, те го изпълват и надделяват над него, а то не умее да говори за тях. Най-важната роля на възрастния е да научи детето да облича емоциите си в думи, да ги направи наистина „свои“. Тази помощ от родителите е особено важна, когато детето започва да води социален живот.

Първите разочарования, първите приятелски караници, първите обиди и първите откази – това е емоционалното ежедневие на детето, попаднало за пръв път сред свои връстници в яслата, в детската градина, в училище. Ден след ден в училищните коридори се разиграват драми, достойни да бъдат описани от Шекспир… а родителите често не им обръщат никакво внимание!

КОГАТО ЧУВСТВАТА НА ДЕТЕТО БИВАТ ПОДЦЕНЕНИ

Каквито и да са личните взаимоотношение на възрастните с емоциите им, те, без дори да го осъзнават, робуват на едно разпространено мнение: разглеждат детето като незряла личност, която си представят съпоставимо с ръста - малка.

Оттук произтича и всичко останало – възрастните подценяват думите на детето, както и значението на емоциите му „Голяма работа – ще си поплаче и ще забрави!“. Те подлагат на съмнение силата на привързаността му: „Да, сменихме бавачката, но нищо, то ще свикне…“. Смятат, че детето още не разбира какво се случва наоколо, а затова не може и да чувства също толкова силно, колкото възрастните.

ДА МИСЛИШ (НЕ САМО) ЗА ХУБАВИ НЕЩА

Нещо повече – възрастните често вярват, че защитават децата, предпазвайки ги от силни емоции. Например, като крият смъртта на някой от близките, нечия болест, развод. Това безусловно е грешка, защото децата усещат лъжата. С изцяло добри намерения и от желание да защитят децата си, възрастните правят точно обратното – лишават детето от чувство за сигурност. Как може да се чувстваш защитен, ако родителите ти те лъжат или премълчават нещо страшно?

В такава ситуация детето не може да изрази чувствата си. „Ако мама крие това от мен, аз не мога да ѝ призная, че знам за това и че ми е болно от това. Ако ѝ го кажа, тя ще се разстрои и може би дори ще се разсърди“. Така между детето и емоциите му се образува огромна пропаст.

РАзбира се, трябва да имаме предвид възрастта на детето, когато говорим с него, но да „изтрием“ от живота му всички неприятни, тъжни и трагични моменти означава да не му позволим да стане човек. Природата е предопределила да изпитваме и радост, и тъга – и в това се крие великата ѝ мъдрост.

ДЕТЕТО Е РАЗВЪЛНУВАНО. КАК ДА МУ ПОМОГНЕМ?

Когато децата се сблъскват с нещо непознато, неочаквано или плашещо, родителите не винаги намират точните думи, за да успокоят малкия човек. Как се прави това?

За начало нека напомним, че всеки родител прави всичко от себе си – никой не разполага с „идеалното решение“. Какво ще кажете в трудно ситуация е едновременно важно и маловажно. Защото за детето най-важното е:

- да бъдат произнесени думи. Благодарение на това неговата мъка „ще заговори“ и ще премине от статута на съкрушителен „удар“ в друга категория – пак болезнена, но която то да може да овладее.
- любещ възрастен да е готов да го изслуша. Той признава детето като личност, заслужаваща доверие и предизвикваща интерес. Той споделя мъката му и винаги е готов да го подкрепи.

КАКВО ДА КАЖЕМ? А КАКВО ДА НАПРАВИМ?

1. Внезапна смърт. Истината винаги е болезнена, но никога не е разрушителна – точно обратното. Ако детето има необходимата подкрепа, ситуацията в крайна сметка ще се окаже благоприятна за него. То ще излезе от нея по-зряло, защото възрастните ще са го взели на сериозно. Следователно е много важно да кажете истината, да му дадете правото да сподели мъката на възрастните.

2. Между родителите е избухнал конфликт. Важно е детето да знае, че:

- карат се не родителите му, а съпруг и съпруга – една двойка, която се е образувала без негово участие.
- не е то причината за конфликта, дори ако караницата е започнала от проблем, засягащ децата.
- не е негова работа да бъде съдия или утешител.

Когато уточните всичко това, важно е да покажете на детето, че то може да изрази емоциите си (тревога, страх), предизвикани от караницата.

3. То казва, че негов приятел не иска вече да дружи с него. Обяснете на детето, че:

- това не означава, че то не заслужава обич.
- каквото и да прави и каквото и да бъде, то не може да бъде обичано от всички без изключение.
- възможно е детето да напомня на другарчето си за друг неприятен човек, или пък случайно да е направило нещо, което да е подразнило приятеля му.
- наоколо е пълно с други деца. На кого може да разчита детето в класа си? С кого би могло да се сприятели?

4. Ако детето е ядосано, е важно:

- да разграничите яда и гнева от причината, която го е предизвикала. Емоциите винаги са уместни, всеки от нас има правото да се „разчувства“, дори ако околните не одобряват това.
- да проявите симпатия, да изразите своето съчувствие и да поговорите с детето за това, което го ядосва.
- ако гневът е предизвикан от забрана, това не ви пречи да подкрепите детето: „Разбирам, че ти е трудно да го приемеш, но това правило е задължително“. Когато кажете това и се уверите, че детето спекулира с гнева си, можете да го посъветвате да изрази емоциите си иначе, например с помощта на думи. Или пък го пратете да си преглътне яда в другата стая, като го лишите от зрители…

За да помогнете на детето да изрази емоциите си, трябва също така да му попречите да злоупотребява с тях и да го научите да не им позволява да надделеят над него.