Представяме ви изповедта на една новоизпечена майка и блестяща кариеристка, която ще ви разкаже как втората бременност може да се окаже страшен удар за самолюбието и професионалното развитие на жената.

***

Отново съм бременна. Дъщеря ми Естер едва стана на 5 месеца, а аз пак. Официалната версия на събитията за пред роднините и колегите е, че така сме го планирали. Неофициалната, за пред близките приятели – това е резултат на щастлива небрежност. А реалната причина е, че просто съм глупачка.

Тъкмо започнах да приемам факта, че вече сме трима, тъкмо отношенията с мъжа ми заприличаха на човешки такива, тъкмо свикнах да гледам без отвращение новото си тяло... Ето че вече детето ми ми се усмихва в отговор, вместо само да се блещи от завивките, ето че вече съм способна да водя нормален разговор за нещо, различно от ако и памперси. И сега – пак...

С Естер всичко мина по план. Идеална бременност, леко раждане, здраво дете. Аз не съм майка в най-добрия смисъл на думата, но съм отговорен човек. Четири месеца по-късно се върнах на работа. Детегледачката припка като антилопа из апартамента и по близкия парк за 900 евро на месец, докато аз междувременно бръмча по маршрута „работа-вкъщи“, убедена в невероятната си самодостатъчност. Кариерата се гради, у дома всичко е под контрол. С всички познати мами, които седят вкъщи с децата, говоря като с неудачници. Моят консервативен мъж търпи всичко това. Под стрес е. За да неутрализираме стреса, постоянно правим секс. И ето...

Приятелките ми казват, че биха искали същото, да „преизпълнят петилетката“ и да приключат с този въпрос. „Браво на теб“. „Гордеем се с вас“. „Поначало ще ви е трудно, но после ще ви олекне“. Но аз познавам този съчувствен тон. Така говорят на възрастните хора в старческите домове, мислейки, че старците нищо не разбират. Така говорят на интервю за работа с неподходящ кандидат, обещавайки при възможност да прегледат CV-то му. Така говорят отличниците на двойкаджиите преди контролно. Аз знам, това означава „Сама си си виновна, трябваше да мислиш с главата си, а не с вагината“.

Шефът ми казва, че се радва за мен, но е готов да търпи само 4 месеца, в противен случай ще търси заместник. Заместник ли?! Това е удар по егото ми! Ще се върна на работа след четири месеца, веднага ще се върна, ще родя в офиса, ако трябва. Страхувам се, че някоя агресивна Виктория от село Горно Нанадолнище с мътно резюме ще се справи вместо мен. Затова през първия си кратък отпуск по майчинство постоянно бях „на телефона“ и „на мейла“. Идвах на срещи в офиса на първо повикване и без повикване. Докато сутиенът ми се напояваше с кърма, а детегледачката ме чакаше на паркинга с едномесечната Естер, заспала в колата. Аз ще погреба брака си, ще позволя на дъщеря си да вика на детегледачката „мамо“, но няма да допусна да ми намерят заместник.

Ситуацията ми е патова – уж съм щастлива, че ще имам две деца, но защо тогава съм толкова нещастна?

Наскоро в списание Demography беше публикувано проучване, според което за много двойки раждането на дете е сравнимо със смърт на близък роднина, загуба на работа или развод. Потвърждавам резултатите – точно така е, макар че това не го пише в книгите на доктор Комаровски и в блоговете на отчаяните мами. Нещо повече – в моя живот раждането на дете е сравнимо със забранен обратен завой пред очите на катаджиите, с неизбежността на наказанието. Неизбежността на ремонта, покупката на по-голяма кола, плащането на детегледачка, скъсяването на времето за душ, за секс, за време насаме с мъжа ми. За какво ми е второ дете, ако съм толкова неорганизирана?

Обществото изисква от нас да се радваме, когато в живота ни стават важни събития – намиране на високоплатена работа, връзка с чудесен мъж, закупуване на апартамент, сватба, раждане на деца. Щом така е станало, просто нямаш моралното право да си потисната. „Какво повече искаш?“, ме питат съвсем резонно приятелките ми. Искам да живея така, че да имам деца, но при това да не пострада личността ми. Искам да живея така, че мъжът ми да е до мен, но да ми дава възможността да оставам насаме. Искам да организирам всичко така, че нещата да стават с минимум интервенция от страна на семейството. Децата не ми оставят подобна възможност.

От раждането на Естер постоянно имаме гости. Преди нямах навика да се виждам с майка си по-често от веднъж месечно. И това беше прекрасно! Сега тя е у нас всеки уикенд. Обажда ми се и пита „Имате ли нужда от помощ? Мога да дойда в събота“. Аз нямам нужда от помощ, всичко е добре организирано, но не мога да огранича общуването й с внучката. Затова казвам „Разбира се, ела“. Тя няма много радости в живота, не мога да й отнема най-голямата такава. Сега трябва да ходим на село при бащата на мъжа ми. Трябва всяка вечер да показваме по скайп Естер на нашите роднини в Германия. Аз разбирам, че децата изискват жертви, но къде съм аз в целия този калейдоскоп от задължения?

Когато се запознахме с мъжа ми и започнахме да живеем заедно, ми беше трудно да свикна с новия човек в личното ми пространство. Обществото реагира нормално на това – всички хора трудно свикват да живеят заедно, сложността на този период е нещо закономерно. Защо тогава трябва да се оправдавам за това, че ми е трудно с дъщеря ми, която дойде на този свят и го преобърна с краката нагоре? В случая с мъжа ми можех да го изгоня във всеки един момент, но какво да правя с детето?

„Как не те е срам! То е твоя кръв и плът!“, хока ме моя колежка. Както и с всеки друг близък човек, трябва да мине време. Любовникът не става веднага постоянен партньор, близък приятел или любим съпруг. И приятелите не се намират от раз. Близостта на родната кръв и плът е абстрактно понятие.

Аз не чувствах никаква родствена близост с детето си и не знам дали ще я почувствам, преди да имам възможността да поговоря с дъщеря си и да разбера какъв човек е тя. Към второто си дете в момента не изпитвам никакви чувства освен отговорност и необходимост да отделя повече пари за издръжката му.

Отидохме на почивка, на пътешествие по Европа, за да дойдем малко на себе си. На летището мъжът ми случайно преобърна детската количка и Естер падна на гранитния под, удряйки си силно главата. Това беше един от редките случаи, когато тя не беше закопчана с колан. Поредната ни небрежност! Извикахме лекар, всичко се размина с една синина на челото. Като всички други родители не можем да забравим този случай и едва ли някога ще го забравим. До ден днешен сънувам това падане, то е пред очите ми, когато вървя по лъснатия под на някой бизнес-център и когато мъжът ми на игра подхвърля моята дъщеря нагоре. Това е истински кошмар – да станеш причина за може би смъртоносна травма на детето си. Родната плът и кръв, за която говорих по-горе, нищо не означава, докато не я пролееш на студения под на терминал D. Започнах да усещам дъщеря си много по-добре, да пазя живота й, да очаквам всяка нейна усмивка с вълнение. Но след този случай изпитвам още по-големи съмнения. Защо съм бременна с второ дете, ако не мога да опазя дори първото? За какво ми е второ, ако толкова обичам първото?

Сред приятелите ми във Фейсбук има няколко познати с по две-три деца. Аз отчаяно прелиствам снимките им и се опитвам да проектирам тази реалност върху предстоящата ми. Бившата ми съученичка Валерия с три момченца си прави селфи на фона на разхвърляния апартамент. Всичко е затрупано с играчки, шишенца, столчета за хранене, шезлонги, ярки килимчета. Тя кара „Рено“. Ходи на почивка в Египет. Децата й са облечени с тениски с ярки надписи, къси панталонки до под коляното, чорапи и сандали. Тя самата позира на фона на яркосин коктейл в скромна черна рокля, но с „камъчета“ и натруфена прическа. Ето я как посреща гости – на масата са сервирали яйчена салата и нарязан салам. Гостите много приличат на любители на почивката на село и пушената риба. Аз знам какво ще си помислят повечето читателки. И аз така мисля – всичко уж е съвсем прилично, като при всички хора. Но това за мен е истински естетичен кошмар. При цялото ми уважение, аз няма да се кача в такава кола. Извинете, но не си представям отпуската си в Шарм ел-Шейх. Аз не ям майонеза, обичам лека средиземноморска кухня. Аз старателно обличам Естер в достъпни, но елегантни по форма и цветова гама дрехи. С Валерия изкарваме приблизително еднакви пари. Тя от много страни е по-щастлива от мен. Но аз не съм готова да правя компромиси с чувството си за красота и хармония, комфорта си и интериора, за да им бъде на децата ми по-весело и интересно. Всяка вечер, след като си поиграя с Естер, аз прибирам в гардероба килимчето и играчките й, защото домът ми е създаден за мен, а Естер живее по законите на света на възрастните. Какво ще стане, когато се роди второто дете? Ще трябва да печеля два пъти повече, за да запазя комфорта, който съм градила с години? Или ще трябва като Валерия да приема живота с всичките му грозни прелести?

В Германия, Белгия и Холандия, където бяхме това лято, хората не се страхуват да раждат деца. Само че тук родителите са на по-зряла възраст. Така е прието. Видимо децата са премерено решение, към което двойките вървят с години, а не резултат на небрежност. Аз не забелязах там уморени майки с мазни коси, струпващи се на тълпи на детската площадка. Детските площадки там не са ключово пространство за децата. Децата са навсякъде. Родителите с три малчугана и кученце изглеждат щастливи и отпочинали. Там не чух някой да повишава глас на децата или да ги скастря за дреболии, както обичат да правят нашите майчици на прага на нервен срив. Детето за мнозина в тези страни е повод за гордост, а не за срам. А ние с мъжа ми се стресираме адски, ако Естер се разплаче в ресторанта. Ние обмисляме маршрута си така, че детето да не причинява неудобство на никого наоколо. Ние очакваме и най-лошото, затова чантата ни е натъпкана с играчки за отвличане на вниманието – ами ако тя се изака, ами ако настине, ами ако откаже да суче, ами ако й растат зъбки, ами ако количката не мине през вратата? Не знам как ще е с второто дете. Сигурно с мъжа ми ще се пропием в опит да се отпуснем.

Имам най-добра приятелка, чийто живот отстрани изглежда еталонен – две прекрасни деца, чието раждане е прецизно планирано, успешна кариера, вила извън града, верен съпруг. Тя си е подредила нещата така, че да преуспее на всички фронтове, в този житейски сценарий няма място за небрежност. В семейството им е запазен комфортът, всички имат лично пространство и възможност за реализация. Тя измина дълъг път. Когато построиха къщата, децата тръгнаха на най-добрата детска градина, а тя получи повишение в работата, в живота й се появи любовник. Даже не любовник. Просто мимолетно опипване на командировка. После още едно, и още едно. Връзката им приключи доста бързо, той е женен, а и тя „си има всичко“ вкъщи, никой не искаше да рискува. Сигурно ще си кажете, че тя е чудесен пример и добра майка! А аз знам, че тя, събуждайки се един ден в идеалния си свят, не е поискала просто така опипване хотелската стая. Жената не я правят щастлива нито мъжът, нито децата, нито нищо от това, което обществото смята за трофеи.

Лекарката каза, че очаквам момче. Пазя си всички снимки от ехографа в малък фотоалбум и всеки ден ги разглеждам. То седи там и очаква срещата ни. Аз също искам да се запознаем. Надявам се, че ще имаме късмет и в крайна сметка ще си допаднем. Надявам се, че синът ми ще може да бъде щастлив с мен – не най-готовата за него, но вече много любеща майка.