„Когато тази жена се е раждала, в небето е гърмяло и трещяло..." Така баба ми навремето образно коментираше поредната епична нощ, от която съседката ни осъмваше пребита, насинена, подута от плач и готова да преподава математика. Сигурно много е обичала насилника си, неин съпруг и баща на двете ѝ деца, защото през вечер тя доброволно влизаше в ролята на жертвата. На сутринта всеки път се заричаше да избяга при майка си, но така и не го направи.

В моите детски очи всичко това изглеждаше едновременно просто и безумно - ако някой те бие, бягаш. Ако някой те бие редовно и е много по-силен от теб, бягаш надалече. Ако някой те пребива пред децата, с които после играех на площадката, взимаш децата, бягаш и заключваш вратата. Два пъти.

И докато в началото всички съседи съчувствахме на горката жена и на децата ѝ, впоследствие лагерите се разделиха. Появи се една група отцепници, които логично предположиха, че алкохолизмът и склонността към насилие са достатъчно сериозни аргументи да си събереш багажа, да си вземеш децата и да спреш да се предлагаш като боксова круша. Още повече, че така наречената жертва сама режеше салатата към ракията на насилника си и усилваше музиката на касетофона до дупка (оттогава познавам много добре ранното творчество на Лепа Брена), смееше се от сърце, докато самата нея не я направят на салата.

Обикновено тези истории има логичен край и тази не прави изключение. Мъжът почина от алкохолизъм сравнително рано и може би това бе единственото смислено нещо, което направи за семейството си. Двете деца на двойката растяха проблемни, от рано пътят им кривна в канавката, а следите им с днешна дата се губят в онази плашеща неизвестност, която аз маркирам просто като "зона на здрача". А съседката? Добре е. Пак се смее с глас. Най-накрая е изпълнила заканата да се премести при майка си, като периодично посещава някогашното си обиталище. Злото спи под камък, на два метра под земята....Явно Господ е решил да я избави от мъките, след като тя толкова години не се реши да го направи сама.

Връщам се към този спомен, защото очите ми са още мокри от сълзи заради онова 4-годишно дете от Габрово, метнато от моста от баща си. Трудно ми беше да изпиша тази дума БАЩА. Не, това не е баща, това е изрод, както сама го нарече майката на вече мъртвия Дариел. Сега тя пожелава на убиеца да гние в затвора и иска възмездие. За какво? За това, че години е търпяла да я пребива и унижава сексуално, вместо да спре всичко това и да започне на чисто живота си без него. Но с малкото си ангелче. А защо не го е направила? Само тя си знае и никой няма право да ѝ държи сметка? Нищо, че вероятно много хора са я съветвали да го направи.

"Той не спира да ме малтретира. Постоянно! Удря ме. Постоянно ме тормози сексуално. По време на секс ме бие и удря с юмруци по главата и гърба. Това е ужас! Ад! Осем години – ад! Идва уикенд – ад”, изплака с днешна дата майката на убитото дете.

Затова, когато следващия път още едно дете стане жертва на домашно насилие, или заплати с живота си нечие мълчание, не обвинявайте само обществото и институциите.

Жени, колко е нужно да изтърпите, за да напуснете мъжа психопат? Ако вие самите сте се прежалили, поне спасете децата си. За да не каже пак някоя препатила стара баба - "Когато тази жена се е раждала, не само е гърмяло и трещяло, но и град се е изсипал..."

Автор: Ева Милева