Историята на Ива и Габриел е може би най-трогателната и драматична история, която досега сме ви споделяли като част от кампанията за стимулиране на раждаемостта у нас "Направи го сега – ДНК на бъдещето".

Това е разтърсващата история на една майка, която губи първото си дете няколко дни след неговото раждане. Но и история за силата на майчиния дух, за нестихващата вяра в чудесата, за борбата и надеждата.

Думите са безсилни, за да опишем с тях трагедията и скръбта, през които Ива и нейният партньор – Габриел, преминават. Двамата, въпреки неизлечимата тъга от раздялата с рожбата им, намират сили да продължат напред в търсене на най-голямото щастие – щастието да си родител. Днес Ива и Габриел очакват второто си слънчице и вярват, че то ще влее светлина и топлина в свитите им от болка сърца.

Но нека да се запознаем с историята на Ива, разказана от самата нея в писмо до кампанията „Направи го сега – ДНК на бъдещето“:

„Желаем малкото съкровище с цялото си сърце. Дано Бог ни закриля до деня, в който ще го прегърнем и целунем за първи път.

Представям си бъдещето като безкраен низ от трудности, разправии и моменти на отчаяние. Но това е само малка частичка. Всичко останало ще бъде радост, благословия, Божи дар... Просто безмълвна радост и благодат!

Здравейте, записвам се тук с малко радост и куп притеснения. Нашата история започна през 2017 г., когато 2 месеца след сватбата ни разбрахме, че ще ставаме родители за първи път. Какво щастие, каква радост! Не мога да опиша...

Всичко вървеше добре, перфектната бременност, до началото на 36-та седмица, когато бебчо спря да се движи. Отидохме по спешност в болницата, без информация до сутринта, когато ме оперираха секцио по спешност. Не чух бебчо да плаче, дори не го видях. Спомняйки си този момент, едва сдържам сълзите си. Мъка разкъса сърцето ми в този момент. Толкова дълго си представях нашата първа среща, допира, милувката, лицето... Видях го за първи път след 5 дни...

Целият в кабели, абокати и превръзки. Беше в кувьоз и с апарат за дишане. Толкова мъничък, толкова слаб. Болката беше неописуема. Ден след ден, в продължение на 2 месеца той се бореше с всяка минута и секунда. Реагираше само на моя допир, на моята милувка. Молех се на Бог за помощ всяка нощ. Всеки миг.

На 16-ти октомври нашето бебе Константин си отиде от този свят. Скръбта ни е неописуема. Не успях да го гушна, не успях дори да го целуна... Мъка... Сърцето боли, като го пиша...

Отмина една година. Минах през всевъзможни "специалисти". Установи се, че имам тромбофилия, при която артериите в плацентата се запушват, при което спира притока на храна и кръв към бебето и то се е задушавало в продължение на месеци. Слава богу, намерих моите доктори и 3 месеца след тяхната помощ и съвети отново видяхме двете чертички. Дори не посмях да се зарадвам...

Обзе ме страх и притеснения. Сега вече съм в 6-та седмица, съвсем в началото. Всеки ден си поставям инжекция с Фраксипарин, за да предотвратим запушване на артериите отново. Тайно се моля и се надявам Бог да е с нас и този път да чуя плач и да усетя топлия допир на малкото крехко създание в мен.

Моля се всичко да е наред! Благодаря ви за страхотната възможност и подкрепа, която давате на всички семейства. Дай боже през 2020-а и ние да имаме детски смях у дома!“

А дотогава, ние от сърце желаем на Ива спокойна бременност, здраво бебче и безкрайно семейно щастие!

Четете още: Те пребориха болестта на детето си, а сега с вълнение очакват втора рожба