Всеки си има своя жизнен път. От деца ни внушават, че основната мисия на жената е да роди дете и да създаде семейство – и на първо място винаги е детето. Представяме ви три истински истории на жени, които са се реализирали като майки, без да раждат.

„Дете от ръцете на други хора“
Виктория, 44 години, предприемач

Аз израснах в голямо и задружно семейство, бях най-голямото дете и имах две по-малки сестри с една година разлика. Майка ми се омъжи повторно. Така в семейството ни се появи още една сестра. Всичките момичета имат деца – имам трима племенници и една племенничка. Обичам ги всичките, на две от децата съм кръстница. Бях омъжена. Два пъти се подлагах на оплождане ин витро. Дълго време се питах защо Господ не ме дарява с деца, след като толкова много искам дете? Може би защото плувах на открито от април до ноември, макар водата да беше студена? Израснала съм край морето…

Постоянно мислех за това, въпреки че лекарите казват, че всичко е индивидуално. Ще ме разберат само жените, които са преживели същото. Имам предвид ин витро оплождането. То включва подготовка, инжекции, очакване, трансфер… А после… Ембрионите или ще се захванат, или не. Втория път пометнах в четвъртия месец. Беше ужасно. Напълнях, станах нервна. Готвихме се за трети опит… Но съпругът ми не издържа и ме напусна. Отвътре ми напират лоши думи, аз толкова плаках и страдах, как можа той да ми причини това? Потопих се в работата си. След известно време взех майка ми да живее при мен, тя вече беше пенсионерка. Точно тогава тя ми каза „Вики, понякога Бог не те дарява с дете чрез утробата ти, но може да ти го даде от ръцете на други хора, които не го искат!“.

Зарових се в интернет и намерих там стотици форуми със страшни истории – уж всичките изоставени деца са рожби на алкохолици, никога не знаеш какви гени ще се проявят у тях, „взехме го и после го върнахме“.

Тогава погледнах кучето си и си помислих колко много го обичам! Не познавам майка му и баща му, то е просто животно, с опашка и лапи… Но си го обичам. Какво остава пък за дете! Нямаше какво повече да му мисля. Една приятелка адвокатка ми помогна. Събрахме необходимите документи. Не можете да си представите колко бумаги са нужни! Трябваше да представя документи и за заплатата си, и за психичното си здраве, да попълня анкети за семейните си традиции, въпросници за това колко време ще имам за детето, кой ще го гледа, докато аз съм на работа – защото нали ще съм самотна майка. Събрахме документите и подадохме молба.

После ми се обадиха да ми кажат, че в един детски дом има момченце, а в друг момиченце. Не бяха в моя град. Честно казано аз исках да осиновя бебе, но ми предложиха деца на 4 и на 7 годинки. Отидохме в детския дом с майка ми, сестра ми и една приятелка. Чакахме там, дълго говорихме с управителката. И тя изведнъж ми каза „Знаете ли, ние имаме едно момиченце… С него нещата не са съвсем ясни, майката не се е отказала окончателно от детето, а такива деца остават във висящо положение. Но момиченцето много прилича на вас!“.

Това стана по време на следобедния сън на децата. Седнахме край дрешниците. И ето че ми доведоха една малка, много слабичка къдрокоска с огромни кафяви очи. И с червена коса! Каквато имах аз като малка. Момиченцето беше на две годинки и половина. На три децата ги местят в домове за по-големи.

- Това е нашата прекрасна София! – каза възпитателката.

Детето се притесни и се скри зад жената. А аз застинах, не знам защо.

- А има ли бисквитка? – попита тихичко и чисто момиченцето.

Ние бяхме донесли десетина плика с лакомства, играчки и плодове, но не всичко беше подходящо за децата, възпитателите преглеждаха подаръците. Тогава майка ми извади пакет вафли и го даде на София. Детето погледна възпитателката: „Може ли?“. И изведнъж попита:

- Ти моята мама ли дойде?

Точно това каза, едно към едно. И аз се разплаках.

Не бих казала, че всичко стана лесно. Оформяхме документите по осиновяването на нашата С фияоще 8 месеца. Но ето какво мога да ви кажа сега. Моята червенокоска тази година влезе в 4 клас. Вместо дете, сякаш изкарано от концлагер, сега имам хубаво умничко момиченце с къдрици до кръста. В училище има само шестици и петици. Ние сме записани на уроци по танци и по пеене при частен учител (най-добрия в града). Грип хващаме веднъж годишно, по-рядко от другите деца. В класа на София половината ученици живеят само с майка си, без татко. Ние не се открояваме по никакъв начин, а и София има толкова братовчеди – и три прекрасни лели в комплект с чичовци.

Не разбирам как съм живяла преди без нея. Тя разглежда семейните снимки и пита „Мамо, ти как си махна луничките? Ето тук цялото ти лице е в лунички като моето, а аз не ги искам!“. И аз си спомням как като малка също се измъчвах от подигравките на децата. Казвам ѝ „Просто слънчицето те обича, както и мен като малка!“. И в нашето семейство почти всички са луничави. А тя е моята дъщеричка и с нея толкова си приличаме! Нито за миг не съм съжалявала за решението си. Аз съм щастлива и съм майка!

„Инвитро е противоестествено?“
Ирина, 39 години, дизайнер

Аз съм художник, винаги съм се посвещавала изцяло на работата си. Не бих казала, че съм искала да имам деца. Бях омъжена, разведох се. И после ми се прииска да родя дете от един чудесен човек – а и той много настояваше. Беше на около 40, и той бездетен. Живяхме заедно две години, но аз така и не забременях. Започнах да се замислям за ин витро. Партньорът ми беше шокиран: „Как така? Това изобщо не го разбирам, противоестествено е“. Много ме засегна и обиди с това изказване. И тогава ме обсеби тази мисъл… Искам дете. Много искам! Най-сетне узрях да стана майка. Но последва нов удар – оказа се, че дори и ин витро няма да мога да забременея. Дълго плаках. Рисувах разни ужасии, изхвърлях картини. Изпаднах в депресия. Отидох на психолог – помогна ми донякъде. И сякаш напук всичките мъже, с които ме срещаше съдбата, искаха да имат деца. До един! Приятелките ми не попадаха на такива мъже, макар да искаха – а аз привличах желаещите татковци като магнит. Вярвам, че Вселената отразява всичко.

Един ден приех поръчка да направя банер за детски състезания. Срещнах се с поръчителя – приятен мъж, който само за деца говореше. Заговорихме се за това. Казах му, че баща ми е починал миналата година. Той изрази съчувствие, сподели, че родителите му са живи. Срещахме се по работа още един-два пъти. Дори си говорихме, че той си търси парцел с къща недалеч от града, с водоем наблизо. Моята вила след смъртта на татко стоеше празна. Предложих му: „Поживейте там засега, когато намеря купувач за къщата, ще се изнесете. Колко души сте?“. Той отговори „Трима“. Помислих си, че са той, жена му и едно дете. И дотам.

През юни той ми се обади и попита колко струва къщата ми. Много им било харесало там. Дойдох на място с документите. Мишо беше там с 11-годишния си син и 6-годишната си дъщеря. Аз нищо не попитах, продадох имота, купих си нова кола. И един ден Мишо ме покани в бившата ми къща да си набера кайсии. Даже звучи някак смешно. Идвах там да си набера кайсии и си ги карах вкъщи. Веднъж, когато заваля пороен дъжд, Мишо не ме пусна да шофирам в такова време. Пихме ликьор (останал още от нашите) и си говорихме за живота. Оказа се, че жена му е починала. Мишо вече от две години гледал сам децата си.

А дъщеричката му Варя има щръкнали уши като мен! Така ми се прииска да бъда част от това семейство – чак до болка.

Когато си тръгвах, ми беше мъчно. Купувах подаръци на децата. А на 14 ноември 2015 г. се оженихме. Скоро ще станат три години, откак сме заедно. Обичам децата си и мъжа си до полуда. Те мен също. Децата са си мои и точка. Снимката на майка им стои все така над камината. Понякога ѝ казвам „Таня, аз ще се погрижа за тях, благодаря ти за децата!“.

„Като порасне, ще ни заколи всичките!“
Елена, 54 години, лекар

Аз сама съм си виновна, че не мога да имам деца. Причината е в младежките ми грешки, не искам да говоря за това. Поставиха ми диагнозата на 26 години. Работих в социалните служби, в детска градина, в училище, после започнах работа в детски дом. Там има много деца и за всичките ти е жал. Има приятни малчугани, а има и много трудни. Не се обиждайте и не ме съдете за тези думи. Тежко е да се работи в детски дом. Някои от децата са много озлобени заради трудния си живот, понякога, четейки документите на детето, усещаш, че то сякаш вече копира поведението на родителите си.

След 5 години работа там изведнъж започнах да изпитвам майчински чувства към едно момченце – Георги. Всички ми казваха „Ако искаш да работиш тук – не се привързвай! Така ще ти е по-леко, а и не бива да имаш специално отношение към някого, децата всичко виждат!“. Но аз се привързах. Майката на момчето била студентка, изоставила го заради негови вродени здравословни проблеми. Не се знаело дали ще минат с възрастта. Но той се преборил.

Детето посещаваше кабинета ми и се гушваше в мен с вечно сополивото си носле. Разговорът с мъжа ми беше ужасно тежък! Той отказа категорично да осиновим момчето, крещеше, казваше „Знаех си, че така ще стане! Виж, аз нямам претенции към теб. Живеем си без деца и ни е добре! Какво искаш – той да порасне и да ни заколи всичките ли?!“.

Цяла година го убеждавах. После започнаха да ми дават Георги за уикендите (дълго е за обяснение, има такъв вид попечителство). И това разтопи сърцето на мъжа ми. Започна да води детето в гаража, казваше, че е умно момче и че ще стане автомонтьор!

Георги заживя за постоянно у нас на 13 години, вече като тийнейджър. Имахме известни проблеми, но не повече от други родители. Сега си спомням за това и си мисля как стана така, защо не го взехме по-рано, колко ли самотен се е чувствал без нас… Евгени и до ден днешен честичко виси в гаража на татко, но това му е само хоби. Той завърши медицинската академия и работи в център за рехабилитация на спортисти. Имам две синеоки внучки и ги обожавам. А снаха ми, когато научи цялата ни история, се разплака. Така че замислете се, може би някъде ви чака ВАШЕТО дете. Чака с огромно нетърпение вас – майка си.