Как се получава така, че уж правим всичко в името на децата си, а после ги губим? Нишката се скъсва някъде между дома, училището, институциите, улицата, а ние "ангажирано" безучастни наблюдаваме как 16-годишни вадят нож на 16-годишни и изливат цялата си агресия, която понякога е с цената на погубен човешки живот. Като в случая от понеделник вечерта в София, в района на "Плиска". Засега момчето е стабилизирано, но лекарите правят всичко по силите си, за да оцелее едно българско дете. Едно от все по-малкото на фона на топящата ни се като население нация. Нещата все по-често опират до "Пирогов" като крайна инстанция и това е знак, че не вървят надобре. Но и там чудеса не стават, колкото и да се стараят докторите. Защото битката е на живот и смърт. И тогава, смирени пред бездната на едно огромно нещастие, което рискува да ги погълне, родителите не знаят какво да правят, въпреки, че са решени на всичко в името на най-милото си. Дори самите те да умрат, само и само детето да е живо. Именно тогава, объркани в безумния поток на въпроси като: Как стана? Кой го направи? Защо нашето дете? Къде сбъркахме?, майки и бащи започват да се самообвиняват. За да се сблъскат челно с най-тежкия въпрос: А бяхме ли добри родители?



Не познавам родителите на момчето, което се бори за живота си, но се моля за него и за тях. Мисълта за дете, което страда, което плаче, защото нещо го боли, по-най-атавистичен начин събужда майчината ми мъка. Именно тя ме кара да действам рационално, да бързам, докато не е станало късно, да душа като куче, да вия като вълчица, да дебна като вълк, опитвайки се да предпазя света на децата си от опасности. И колкото повече се напрягам да го правя, толкова повече осъзнавам, че се превръщам във все по-строг родител. Наречете ме цербер дори, но няма да ме обидите, защото все по-наболяла става темата за ангажираните и строги родители, на които им пука какво се случва с детето им по всяко едно време, които знаят къде е, с кого се среща, какво прави. Те не се страхуват да са дори лоши на моменти, но залогът е голям - сега е времето детето да получи най-ценните уроци именно от близките си, а не от шамарите на живота.


И за да не остава у всеки от нас усещането за безизходица и тревожност, нека завършим оптимистично с няколко безценни цитата от първа глава на "Под игото", където чорбаджи Марко раздава своето родителско правосъдие под лозницата, на фона на многобройната си челяд:

— Нека да пият при мене — да не са жедни за вино. Аз не ги ща да станат пияници, като пораснат.


- Марко имаше свой практически възглед за възпитанието. Човек малообразован, от прежното време, той със своя естествен здрав смисъл разбираше добре човешката природа и знаеше, че онова, което се запрещава, по силно се желае. По тая причина, за да ги заварди от наклонност към кражба, той поверяваше на децата си ключа от ковчега с парите.


-Въпреки обичая на повечето бащи по онова време, додето обядват, да държат прави децата си, уж да ги научат на почит към старите, Марко винаги туряше своите на софрата. Също и кога имаше гости, той викаше синовете си да присъствуват.
- Нека да добият господарски нрави — обясняваше той, — а не да се дивят и гушат пред хората като Анко Разпопчето.


- Дълбоко набожен и благочестив, Марко полагаше голяма грижа да вдъхне у синовете си религиозно чувство. Вечер, доде изчетеше повечерката си пред иконостаса, големите бяха длъжни да присъствуват на молитвата. Дойдеше ли неделя и празник, всички трябваше да идат на черква.


- Още по-строго се отнасяше към ония, които изоставяха училището. Сам остал прост, Марко обичаше учението и учените. Той беше от реда на ония родолюбци, жъдни ревнители на новото умствено движение, с грижите на които, в късо време, България биде засеяна с училища. Той имаше доста мъгляво понятие за практическата облага, която можеше знанието да донесе на тоя народ от земледелци, занаятчии и търговци. Марко гледаше угрижено как животът не даваше ни работа, ни хляб на ония, които излазяха от училище. Но той чувствуваше, със сърцето разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света.
Той вярваше в науката, както вярваше в бога, без разсъждение.


- Победители и победени — всички се затекоха към баща си да се тъжат или оправят. Един сочеше баба си за защитник, друг назначаваше майка си за прокурор. Сега, от безпристрастен зрител, Марко се обърна на съдия. По право и по длъжност той трябваше да гледа съдбата. Но съдията, въпреки съдебната практика, не щя да чуе ни обвинение, ни защита, а издаде присъда: някои погали по главичките, други потегли за ушите, а най-малките — сиреч обидените — той целуна по бузките. И народът се умири.

-