Йордан Радичков: Човек е дълго изречение, написано с много любов, ала пълно с правописни грешки

На днешния ден - 24 октомври, през 1929 г, е роден един от най-талантливите и самобитни писатели на България, "мъдрецът от село Калиманица"- Йордан Радичков. Той е сред най-големите майстори на родното слово – писател, драматург, сценарист, художник, както и може би най-изтъкнатият представител на магическия реализъм у нас.

Неизмеримият му талант да докосва и усмихва душите и сърцата на читателите си, замахът на неговото перо, самобитният му стил, превърнал се в емблема за поколения български творци, превръща Радичков в литературно явление.

След себе си той оставя тридесет сборника с повести и разкази, осем театрални пиеси, четири романа. Два пъти е номиниран за Нобеловата награда за литература. Произведенията му са преведени на 37 езика и издадени в 50 страни по света.

В България Радичков е носител на редица награди, включително голяма награда за литература „Добри Чинтулов“ (1980), „Аскеер“ (1996) за цялостен принос в развитието на театралното изкуство, национална литературна награда „Петко Славейков“ (1998), Голяма награда за литература на Софийския университет (2001). През 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен за цялостен принос в българската култура, а през 2003 г. - с Държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“.

Паметник на писателя зад Царския дворец в София

Авторът на любимите детски книги „Ние, врабчетата“ (1968 г.) и „Малки жабешки истории“ (1994 г.) е притежател на множество отличия не само у нас, но и в чужбина. Носител е на престижната международна италианска награда „Гринцане кавур“ (1984) за белетристика и на Кралския шведски орден „Полярна звезда“ (1988). През 1996 г. за книгата си „Малки жабешки истории” е вписан в Почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен“ на Международния съвет на детската книга.

Незабравимите му послания оставят ярък и незаличим отпечатък в съзнанието на малки и големи. Послания, искрящи като перли в океана на българската класика. Послания, които днес отново си припомняме с вдъхновение и искрица надежда, че "онова, в което най-силно вярваме, някой ден ще се сбъдне":

1. "Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста - мигар може да има нещо по-красиво от това! И най-нехайно можеш да пъхнеш ръце в джобовете си, и с най-нехаен вид да крачиш по полето. Облак смръщи чело, удари гръм и плисне дъжд, а ти вървиш пешком и си подсвиркваш небрежно с уста, нищо, че са ти мокри ушите от дъжда. Виелица се свие и преспи вълчи вдига, а ти вървиш през преспите пешком, като си подсвиркваш най-небрежно - мигар може нещо по-красиво от това да се измисли! И ей я бледата зеленина, показва мълчаливо своя нос, пчела жужи по нацъфтелите ливади, а пешеходецът върви пеша между пчелите, тревата бавно се изправя подир петите му и цялото поле дъхти на билка. Дълбоко вдишва пешеходецът миризмите на младата трева и си подсвирква най-небрежно." ("Ние, врабчетата")

2. "Надеждите ни тъй са се пръквали по пасищата и пак по пасищата са издъхвали. Много надежди помня от детските си години, накъдето и да се обърне човек тогава, беше пълно с надежди. Те се раждаха и умираха пред очите ни, но все някъде в някое ъгълче на душата оставаше тайната вяра, че ще се сбъдне някой ден някоя от нашите надежди..." ("Ланските гнезда")

3. "Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните – това сам съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него почти нищо не научавате. Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока, за цял живот ще ви държи влага." ("Ние, врабчетата")

4. "Оня, който е бил затворен, най-добре разбира жаждата за свобода. Щом усетих, че в мене всичко заякна, реших да разбия затвора. Почнах да опитвам с човката, стените на яйцето твърди, по-твърди дори от камъка. Не бях свикнал с такава работа, за първи път в живота си разбивах стените на тоя тесен затвор и човката ужасно много ме болеше, дори насън ме болеше, когато речех да подремна, но не се отчайвах, а малко подремна и пак започвам да разбивам стените. Три седмици време се мина и една сутрин, както разбивам с човката тавана на затвора, чувам едно силно: хряаас!, и яйцето се разполови на две." ("Ние, врабчетата")

5. "Децата са ангелите на света! За мъжа жената е като кладенче — от която и страна да се наведе над кладенчето, все ще утоли жаждата си." (в интервю за сп."Жената днес")

6. "- Всяка работа е такава. Като я хванеш, не можеш да я оставиш на средата на пътя.
- А бе аз знам, че е така. Ама то туй не е като жена да я хванеш, пък да не я изпускаш.
- То и жената не е чак толкова сигурна – каза братът на Петър Маринков. – Като сапуна е тя.
- Не знам дали е като сапуна. Пък може и като сапуна да е.
- Същата е – каза братът, който, макар и позастарял, още не бе женен, но бе имал работа с една жена и тъкмо заради това мислеше, че познава жените. – Не виждаш ли, че сапунът, когато най-добре го стискаш, най-лесно се изплъзва из ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва." ("Свирепо настроение")

7. "Есента баща ми умря и тогава аз продължих да сея лъвове в нивата и да жъна зайци от нея. Съседите известно време се смяха, че сея лъвове, а жъна зайци, но после престанаха да се смеят й взеха да ме гледат накриво. Откъде-накъде, викаха те, ние ще сеем леща, а той ще сее лъвове! Той да не би да е по-горе от нас! За да угодя на съседите, се отказах от лъвовете и почнах и аз да сея леща. Тогава те почнаха да се смеят и да говорят зад гърба ми, че не става човек от мене. Баща му, викаха те, сееше лъвове, а тоя седнал да сее леща. Тогава разбрах, че не трябва да слушам съседите. Сей лъвове, милостиви читателю, та макар и да жънеш зайци! Може би един ден съдбата ще те възнагради и сред мършавите зайци в твоята нива ще те срещне спокойно лъвът. Бог да те благослови!" ("Домашна тетрадка")

8. "Всеки човек е поука за другите - добра или лоша." ("Скакалец")

Връх Радчиков на о. Ливингстън

9. "Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки.” ("Домашна тетрадка")

10. "Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата ѝ са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!" ("Ние, врабчетата")

Четете още: Кои са знаменитите, забравените, забранените в българската литература?