Автор
Цвета Герчева

Маги Гигова: Всяко пътуване ме променя, прави ме по-свободен човек

Магдалена Гигова е журналист по професия и заклет пътешественик по дух. Тя е убедена, че единствената смислена "инвестиция" е тази в спомени и затова не спира да си ги създава. В 89 държави. Засега.

Маги е споделила впечатленията си в 10 книги, някои от които в съавторство. Но четивата ѝ далеч не са само за пътешествия. В „Звънчето на джебчийката“ е събрала журналистическите си разследвания, при които придружава български крадли в странство. В „Шепот от стари дантели“ – любовните истории на прочути български творци и исторически личности.


Магдалена Гигова е водещ на предаването „Покана за пътуване“ по програма „Христо Ботев“ на БНР всяка неделя от 18 до 19 часа. Пътеписите си публикува в авторския си сайт dromomania.bg.

Срещаме се с нея в уютната обстановка на сладкарница "Неделя" на булевард "Черни връх" 13 в столицата, хапваме по едно парче вкусна торта - тя - класическа "Гараш", а аз - изкушаващ "Сахер". Сладко си бъбрим за пътешествия.

Маги Гигова е чакан гост в нашия проект "Мобилна редакция", чиято идея е да ви срещаме с различни пътешественици, да ви разкажем техните истории и да ви вдъхновим да пътувате повече. Защо ли? Ами защото и вие един ден може да имате спомени като тези. И така...

- Маги, ти си един от най-любопитните пътешественици, с които екипът ни се е срещал. Ще ни разкажеш ли кога осъзна, че си завинаги пленена от магията на пътуването?

- Благодаря ви много за интереса към моите "инвестиции". Разказването за пътешествия е една от тях. Защото аз инвестирам единствено в спомени. За мен приключенията са като произведенията на Бетовен – могат да се съпреживяват безброй пъти и винаги с удоволствие.

Що се отнася до магията на пътуването, имам чувството, че съм се родила запленена. В личен план съм наследствено "обременена" от баба си, която на 81 години се спусна с дървена количка по улей в Малките Алпи и цял живот не се напътува. А „глобално“ съм сред онези 20% от човечеството, в чиито геном е закодиран прозаично нареченият DRD4 - ген на страстта към пътешествия, заради връзката си с повишени нива на любопитство. Така че, аз съм щастливо заразена с най-хубавата болест – дромомания и нямам никакво намерение да се лекувам от нея.

- Кои са трите неща, без които едно пътешествие не може да се случи?

- Има една хубава българска дума „сърбел“. Нападне ли те сърбелът, задължително трябва да се почешеш. Та начесването на въпросния пътешественически сърбел е доста важен фактор. Останалото е любопитство, мерак и добра организация, на която да стъпи импровизацията на място.

- Какво е усещането, когато купуваш самолетен билет за любима дестинация. Адреналин, удоволствие, пеперуди в корема?

- Ох, и адреналин, и шоколад, и предвкусване на тръпка! Казват, че пътешествието било като секса – ако се практикува прекалено често, се губело удоволствието. Да ме прости Господ, от секс може и да се откажа, но от пътешествие – никога! То самото е отличен заместител и на адреналина, и на шоколада, и на тръпката, защото ги съдържа в огромни дози.


То ме е отвеждало при жените-жирафи в Бирма и в Тайланд, които носят върху себе си между 8 и 15 кг метал и удължават шиите си с 25 пръстена. Пих чай с троглодитите, които от векове живеят в къщи, издълбани в земята в Тунис. В Тайван кацнах два дни, след като тайфунът Соуделор беше оставил без ток 3 млн. души. На Бахамите плувах с кон, в Мексико яздих делфин, на Филипините се учих да правя смутита против рак, в Куба влязох в пещерата Бейамар, в Кения танцувах с масаи ритуални танци, учих меренге на Карибите…


- Обиколила си 89 държави. Обожаваш Азия. Кажи ни кое е това място, което истински те е променило?

- По отношение на света има още какво да се желае. Посетила съм 89 държави. Бройка, от моя гледна точка, крайно недостатъчна. Обичам да перифразирам дядото на Дрю Баримор, който беше казал „Толкова много жени, а толкова малко време.“ Аз предпочитам версията „Толкова много страни, а толкова малко време.“


Изразът „обожавам Азия“ не е много точен. Там се чувствам на своето място. Шегувам се, че сигурно в предишно прераждане съм била махарани – съпруга на махараджа. За девет посещения в Индия не съм хванала дори хрема, въпреки страховитите предупреждения за дебнещи амеби. Върл почитател съм на азиатската кухня, с изключение на доста безвкусните гозби в някои части на Китай. С люто и ориз не можеш да ме изплашиш.
Всяко пътуване в Азия ме променя. Прави ме по-свободен човек. Но пътешествието до Бутан ми поднесе среща, след която щом понеча да мрънкам срещу нещо, се сепвам и спирам.


В Тимпу, столицата на Бутан, се запознах с Пема. Изкусен резбар, който превръща дървото във филигранна дантела, рисува върху него със златен варак и ярки цветове и със замах подписва произведението си. Целият ритуал би изглеждал съвсем нормално, ако не беше изпълнен... с крака. Още по-поразително е, че след като е поставил личния си печат, сложил е парите в портфейла си и е върнал ресто, художникът Пема отива да постреля с лък. Отново с крака. И не спира да се усмихва.

Историята му е затрогваща. Когато е бил малко момче, старата кралица посещава родното му село високо в планината и е изумена как момчето с парализирани ръце успява само да облича сложната национална носия. Тя го взима под опеката си и го изпраща в училище по дърворезба. Пема го завършва с отличие, оженва се, раждат му се деца. А после става част от параолимпийския отбор на Бутан по стрелба с лък – националният спорт на хималайската държавица.
Отидохме да постреляме заедно. Пема улучи мишената, аз – не. От този момент насетне всеки път, когато имам истински или въображаеми проблеми, започна ли да се вайкам за глупости, се сещам за резбаря от Бутан и осъзнавам колко нищожен всъщност е „грандиозният“ ми проблем.


По друг начин, но отново възпитателно за егото, ми подейства отношението на балийците, които поднасят дребни дарове на боговете за поредния красив ден, за късмета да се родят на блажения остров, за здравето на близките си…А когато ти направят услуга и ти им благодариш, те отговарят „Аз съм балиец, аз съм длъжен.“ В Бирма пък, щом ти направят подарък, после ти благодарят за това, че си го приел.
Азия е училище за духа. Е, понякога нравите са и изпитание. Ще цитирам една английска поговорка „Ако китаец ти се усмихва, провери дали не ти е изял кучето.“

- Знаем, че имаш над 1000 приключенски истории, но все пак - разкажи ни най-любимата ти.

- Силно ме затрудняваш! Понеже много обичам животните, повечето ми любими преживявания са свързани с тях. В Южна Африка попаднах в "Лайънс парк", населен с прайдове бели лъвове, които не биха оцелели в дивата природа. Те, разбира се, не бяха питомни и гледаха доста презрително натрапниците, натъпкани в отворена кола с яки решетки. Една млада лъвица реши да си направи шега с нас, изправи се с целия си ръст, подпряна на автомобила, и започна закачливо (така ми се стори на мен, останалите не бяха на това мнение) да го клати. След няколко минути ѝ омръзна да гледа ужасени физиономии и се оттегли царствено.


Пак в Южна Африка преживях удоволствието да галя лъвчета-бебета. За разлика от домашните котки, те не обичат да бъдат галени под гушката, а само между ушите.
Но най-незабравимото усещане бе, когато гепард ми целуна ръка. Новото ми "гадже" е на 4 години и се казва Самха. 65 килограма чиста доброта. Слава Богу, бях чела, че от големите котки гепардите най-бързо се опитомяват. Иначе няма никакъв шанс да му избягам. На къси разстояния (до 500 метра) развива скорост над 120 км/ч. И ускорява по-бързо от доста баснословно скъпи автомобили - от 0 до 110 км/ч за 3 секунди.

Всъщност Самха бе добронамерен, а дресьорът му – истински психолог. На приличащите на трепетлики японци само посочи да застанат на разстояние зад него за бърза снимка. Забелязвайки, че не изпитвам страх (разбирай, не отделям адреналин, който може да раздразни животното), гледачът на Самха ме накара да поставя ръката си пред сладката му муцунка. В началото ме близна плахо, но явно кремът ми му хареса на вкус и започна да разхожда езика си от китката до рамото ми и обратно, мъркайки от удоволствие. Звукът е неподражаем – все едно сте включили мъркането на домашно коте в усилвател за рок концерт. Ако не вярвате, имам видео!

В най-любимия ми индийски щат - Гоа, пък се въодушевих от слонско СПА. Събличаш се по бански, качваш се по стълба върху гърба на благодушна слоница, тя загребва с хобота си вода от малко басейнче и без предупреждение я излива върху теб. И така – десетина пъти, докато се увери, че не ти е останало сухо място. Но ритуалът има продължение – слизаш от гърба на слоницата и отиваш да я гушнеш за хобота. Гледачът ѝ казва „Кажи, слонче, тенкю“ и тя тръбно те приветства, а после нежно като вендуза те „цунка“ с края на хобота си. И на онези дето се чудят: не, водата не беше лигава!


Ама да не си помислите, че само ходя по света и търся животни, с които да се закачам.
На някои им върви на хазарт, на други на любов, на мен ми върви на хора! Някак си благородната съдба ми ги праща. И все на път. Благодарение на нея (и на собствениците на килимарската фабрика в град Костандово, която тъче за Бъкингамския дворец) имах късмета да видя много отблизо принц Чарлз и Камила на тяхна територия в Уелс.

Във Виена, при срещите на фондацията на Петър Стоянов "Център за глобален диалог и сътрудничество", слушах лекции на Бил Клинтън и получих неговата книга Given с автограф. Интервюирах Чери Блеър, генерал Уесли Кларк, Клаус Майне от „Скорпиънс“, Анатолий Карпов, Жозе Маноел Барозу и холивудската звезда Рик Юн (изиграл злодея Зао във филма за Джеймс Бонд „Не умирай днес“)…
Късметлийка съм си!



- Би ли препоръчала 3 места, на които да отиде всеки, който не се чувства щастлив?

- За Бутан вече си говорихме. Според статистиката там живеят най-щастливите хора в света. Имат си дори Министерство на щастието и нито един закон не влиза в действие, ако министърът не прецени, че е полезен за народа. Забележителното е, че в страната, където нямат брутен вътрешен продукт, а Брутен индекс на щастието, средната заплата е 30 долара. На месец!


Колкото и странно да е, бих пратила онези, дето все мрънкат... в Прибалтика. При средна заплата около 450 евро в Литва, 670 в Естония и към 700 евро в Латвия, половината от възнаграждението отива за отопление, осветление и прочие комунални сметки, защото нямат енергийни източници и са изцяло зависими от Русия. А в селата са останали само деца до 16 години и възрастни над 60. Останалите са на гурбет. И населението се е стопило наполовина.


А управниците ми се ще да командировам в Коста Рика, наричана „Швейцария на Централна Америка“. Държавата няма армия, учителите са повече от полицаите и неграмотността е под 10 на сто. Образованието и здравеопазването са безплатни. Няма да е зле да отскочат и до Нова Зеландия, където работил-неработил, всеки поучава 1500 долара пенсия. Включително и министър-председателят.

(в материала има продуктово позициониране)