Ако има една цел, която съвременното поколение e поставило пред себе си, тя е да намери своята страст. Сега се учим да бъдем автентични и да браним принципите си, да разберем какви са уменията ни. Много от младите хора днес не знаят в какво са добри, понеже в училище не са имали шанса да практикуват нещо, което им е интересно.

Умението, което училището развива у нас най-добре, е да следваме инструкции. Най-добре се справят тези, които могат да правят точно каквото им се каже, без да спорят. Това умение щеше да е полезно, ако работите във фабрика, но днес, когато пазарът търси креативни и идейни хора, способни да се адаптират към нови условия, се оказва, че разполагаме с некомпетентни кадри, неориентирани и незнаещи за какво са на работа.

Българското образование, каквото е в момента, е най-мащабната машина за затъпяване на населението. Придържа се към закостенели и непродуктивни традиции, стараещи се да убият естественото човешко любопитство.

За извънкласни дейности или се говори само по филмите, или са привилегия за хора, които могат да си платят. Няма училищен вестник, няма актьорски клас или нещо, което да те стимулира към креативност. Творческите предмети рязко се орязват и после се чудим защо не ни се удава да мислим извън кутията. Сред най-големите абсурди, които съм наблюдавала в нашата държава, са часовете по литература, започвайки от програмата, която от десетилетия стои непроменена.

По време на студентската ми практика бе мъчително да обясня конфликтите от „Под игото” на шестокласници. Те не разбираха темата, защото бяха твърде малки и твърде далеч от сюжета. Щяха да са по-дейни в часа, ако преподавах „Хари Потър” например. Но че възрожденски текст няма да запали желанието за четене в децата, не беше взето предвид.

Промените са спирани и от самите българи, стоящи твърдо зад произведения, които не разбират. Спомням си, когато бе предложено премахването на „История славянобългарска” от литературната схема, стотици патриоти се хванаха за косите и протестираха, че плюем на българщината. Само че когато говорим за литература, би трябвало да търсим величината на произведението, а не дали е българско, английско или френско. Макар че някои хора може да ги заболи, „История славянобългарска” не е пример за литературна творба. Това не е била идеята на Паисий. Замисълът е да опише накратко миналото на нация, забравила откъде произхожда.

Бърз преглед на задължителните за изучаване произведения показва, че нашата образователна система налага българската литература до 1950 година. Истинска мистерия е защо отсъстват Николай Хайтов, Георги Марков, Радой Ралин, Станислав Стратиев и Йордан Радичков. А може би не е никаква мистерия и властта просто няма нужда от творби, които провокират дебати и критична мисъл спрямо управляващите в подрастващото поколение.

Конфликтът, който масово се разглежда в учебниците по литература и присъства на кандидатстудентските изпити, е конфликтът между българския роб и турския насилник, между нашето и чуждото. Сега да направим един паралел и да видим за какво избухват открито болшинството българи - не за куцащото здравеопазване, за образованието, ниските заплати, ниските пенсии и скока в цените. Масово се вдигат на протести срещу сирийските бежанци, срещу хомосексуалистите и джендърите, защото българското образование ги е възпитало в нетолерантност и в същото време ги е дресирало да са пасивни по теми, които ги засягат пряко.

Друг проблем е, че методът на преподаване се оказва безполезен за голяма част от учениците, тъй като възприемането на информация чрез слушане е само един от способите за учене. Изглежда образователната система все още не е разбрала, че има хора, които запомнят новото като го наблюдават или чрез четене, но не и чрез лекции. Така остава голяма група в клас, на която не може да предадем знания.

Нормите в училище водят до липсата на интерес, той до зубрене, зубренето до забравяне и резултатът е неграмотност. Апатията на децата е отговор на усилията ни да ги превърнем в марионетки.

Литературата е предметът, който ни учи да мислим самостоятелно, да пишем, да се изразяваме, да анализираме и затова всяка трансформация на образованието се отразява силно на способностите ни за разсъждаване. При положение, че явно имаме спънки с начина си на мислене, защо стоим безучастни? Някои ще кажат, че ситуацията няма да се оправи и единственият изход е Терминал 2, което няма да ме изненада, защото да избягаш от проблема вече е национален занаят.

Автор: Антония Руменова