"Със съпруга ми сме женени от десет години и положихме доста усилия, за да изградим равноправно партньорство. Той се старае да готви и чисти, а и обича да прекарва време с двете ни малки деца.

Но въпреки това има дни, когато ми е най-трудно не да се справям с работата в офиса, с децата и грижите по тях или с домакинските задължения, а с това да бъда съпруга.

Няма как да не призная, че децата малко ни отдалечиха с мъжа ми един от друг. Просто е трудно да намериш време само за теб и половинката ти, когато имаш деца. Почти всички опити за нормален разговор са неизменно придружени от викове: "Татко, ще те направя русалка с моята магия" и "Мамо, готова съм" ( понякога значи "изпишках се, ела да ме избършеш", понякога "изядох си зеленчуците, искам си десет" и т.н.) А когато сложа децата да спят вечерта, съм толкова изтощена, че последното нещо, което ми се прави, е да водя разговори. По-скоро ми се иска да се затворя в дрешника и да лепна на него табела Не ме безпокой.

Но за да се преодолее, зейналата празнина в отношенията, са нужни усилия, и емоционални и физически.

Често се налага да питаш: "Как мина денят ти?", когато всъщност не ти пука. Или по-скоро нямаш нерви да слушаш разказите за кавги с колегите, след като цял ден си била на работа, а после си се прибрала вкъщи, за да повърне детето ти върху теб.

Друг път пък се изисква да си сложиш официална рокля за вечеря навън, когато единственото, което ти се иска, е да си легнеш. А и всъщност въпросната вечеря е възможна, само ако успееш да намериш бавачка, което често си е кауза пердута.

Да, ще си кажете, че това са нормални трудности, с които се сблъсква всяка работеща съпруга и майка – да си прекалено изморена, за да отделяш необходимото внимание на половинката си. Проблемът не е толкова в това, правя го, не занемарявам отношенията си с него. Водя разговори, дори когато не ми се водят, смея се, когато не ми е до смях, глася се за вечер навън, когато съм смазана и ми се иска да си легна и да се завия през глава.

Проблемът е, че аз съм тази, която трябва да прави всичко.

Хубаво, за да просъществува една любов, тя трябва да се подхранва, но защо цялото емоционално подхранване се пада на мен.
Защо въпреки че и аз имам не по-малко напрегнато ежедневие от неговото ( да не казвам даже по-напрегнато) трябва поддържането на отношенията да лежи изцяло на моите плещи?

Аз съм тази, която инициира и организира вечери навън и пътувания, урежда бавачката, измисля изненади и отгоре на всичко ако се появи някаква напрегната ситуация, аз съм силната, тази която успокоява и намира решение. Само защото съм жена автоматично значи, че трябва да се нагърбя с цялата емоционално тежка страна на отношенията ни, така ли?

Ако напишете в Гугъл : "Как да спасим брака си?" Резултатите от първата страница са от дамски списания. Какво ви говори това? Битува мнението, че жената е тази, която е длъжна да прави нещо, за да просъществуват отношенията.

"Не е щастлив във връзката ви? Може да оправите нещата като се опитате (вие) да комуникирате повече с него, да разберете от какво има нужда, да спрете да правите това, това и това, защото тези ваши навици го дразнят, по-често му предлагайте да правите секс, бъдете по-разбираща." С една дума вие трябва да се промените, вие трябва да се раздавате повече. Защо, защо все ние, не разбирам...

Къде са материалите в мъжките списания, които им казват, че те трябва да променят нещо. Къде са материалите, в които без заобиколки се заявява: "Не се чувствате удовлетворен, съжаляваме, но жена ви, не е виновна за това и не е длъжна да задоволява всяка ваша прищявка." Няма ги.

Отстояването на идеята, че не само ти, но и той трябва да полага усилия да поддържа огъня жив, понякога си е опит за плуване срещу течението. Или в случая срещу разбиранията на едно уж модерно, но все още открито патриархално общество, което смята, че на жената се падат домакинските задължения (според ново проучване съвременната дама упражнява 23 професии седмично – тя е чистачка, готвачка, лична асистентка, счетоводителка и още, и още, като за да има време да изпълни всичко от дългия списък, тя занемарява грижите за себе си – лишава се от посещения при фризьор, от спорт, от козметик и т.н), а също така на нейните плещи лежи и отговорността да съхрани брака.

Моя съседка не можела да накара съпруга си да ѝ помага у дома, да гледа от време на време и той децата и решила да потърси съвет от пастора си, как да успее да го убеди. Какво я посъветва той ли? Ами всъщност не само, че не ѝ е дал съвет и е обяснил, че това не са задължения на мъжа, а на жената, но и ѝ заявил, че добрата съпруга не трябва да недоволства от мъжа си. Става и още по-добре. Трябвало да се облича по-кокетно за съпруга си, да носи грим дори и вкъщи и всяка вечер да му приготвя топла вечеря.

В XXI век все още битува мнението, че добрата съпруга трябва да жертва всичко за семейството. Трябва да се променя, за да се хареса на мъжа си, но пък да приема него такъв, какъвто е, с всичките му слабости. Не трябва да изисква, да недоволства, пък да не говорим да вика.

Не мога да повярвам, че това толкова назадничево светоусещане продължава да съществува. Всъщност то не просто продължава, а упорито се подхранва. The New York Times отразиха кончината на Нанси Рейгън с новина, в която я определиха като "невидимата сила зад съпруга ѝ". Нима това е постижението ѝ в живота според тях, нима това е най-достойното за възхищение у една жена?

Но и ние сме си виновни, че позволяваме това, защото целият този фарс не може да се случи без нашето мълчаливо съгласие. Не е ли време да обърнем нова страница в човешката история. Иска ми се, ако аз не го доживея, поне дъщеря ми да израсне във времена, когато на жената се гледа като на личност, а не като на домакиня и фабрика за деца, да е прието не само жената да е тази, която да е емоционален стожер, но и на мъжът да се пада от време на време задачата да събира парченцата и да отговаря за целостта на брака."

Съгласни ли сте, дами, с тази женска изповед, или според вас нежният пол е този, който е длъжен да подхранва искрата в една връзка?