Да претърпиш 15 операции за по-малко от 20 години на този свят... И не, не говорим за глупава суета и ненужни корекции. Мишел Елман е на 19 г., когато ляга под ножа за 15-и път, за да спаси живота си и въпреки че е толкова млада, тя е осъзнала колко е важно човек да се грижи за тялото си и то навреме. Ето каква е нейната история и как поредната операция преобръща живота й:

Събудих се за пореден път в болнично легло и си мислех, че едва ли нещо може да ме уплаши вече. Бях преживяла толкова много – от тумор в мозъка, до запушване на червата, хидроцефалия, киста на мозъка и какво ли още не. От дълго време не бях посещавала болница, може би от 8 години. В този период мислех, че съм безсмъртна и приемах тялото си за даденост. Не се грижех за себе си, живеех неразумно. Преди това обаче преживях една от най-кошмарните си операции, а бях само на 11 г. След нея прекарах цели три месеца в интензивното отделение. Бях свидетел на ужасни неща, някои деца умираха пред очите ми. В един момент започнах да се чувствам привилегирована и се чудех как изобщо успявам да оцелея. С какво съм по-различна от другите и защо само аз имам право на живот? Тогава осъзнах колко е важно здравето ми и се заклех, че никога повече няма да го приемам за даденост. Но нали знаете – времето минава, раните зарастват, а спомените избледняват.

Животът си продължаваше и всичко беше спокойно, докато един ден отново не влязох в болница. 8 години по-късно бях на същото място и се чувствах още по-ужасно от преди. Страховете ми се завърнаха и пак бях прикована на легло, този път за 6 седмици. През цялото това време мислех изцяло за това колко много енергия бях отделила, за да мразя тялото си. Срамувах се от белезите и от килограмите си. Изобщо не осъзнавах, че тези белези са ми дали нов шанс за живот. Бях обсебена от мисълта, че съм дебела, вместо да се грижа за здравето си. Най-големият ми страх се случи...

Спомних си как предния път нямах търпение да проходя, за да мога да тичам в парка. След като ме изписаха от болницата, ходех на всяко парти, на което бях поканена. Излизах с приятели, радвах се, че вече не съм на легло. Най-големият ми ужас беше, че ще си отида, докато лежа в болницата. Този страх се появи отново, уплаших се, че след мен няма да остане нищо. Знаех, че в момента, в който се излекувам, трябва да направя нещо значимо.

Докато се възстановявах, почувствах, че е време да събера преживяванията си в книга. Всъщност бях започнала да я пиша, още когато бях на 12 г. Участвах в училищен проект, а условието беше да напишем автобиография от 1 000 думи. Аз използвах 10 000 и когато родители ми я прочетиха, ми казаха, че трябва да я публикувам. Тогава бях несигурна в себе си, нямах самочувствието да я издам. Но когато я препрочетох, докато се възстановявах от последната операция, започнах да я корегирам и я дописах. Тя се превърна в първата ми книга, която кръстих „Грозна ли съм?“.

След като си тръгнах от болницата, се замислих сериозно върху въпроса защо хората чакат да се случи нещо страшно, за да започнат да се грижат за себе си. Защо сами рискуваме живота си? Преживях ужасни неща и това ме накара да уважавам здравето си – да тичам, да се разхождам. Осъзнах какъв огромен шанс е да можеш да се справиш на краката си и да дишаш. След всичко, през което минах, мога да ви кажа само едно – не очаквайте да се случи нещо шокиращо и да ви бъде отнето най-ценното, за да разберете какво имате и да му се радвате. Бъдете щастливи, защото сте живи!

Четете още: Неочаквано! Презрелият банан лекува рак!