Тя ни срази: Есето на Меган Маркъл, което разплака хиляди жени по света

Днес херцогинята на Съсекс Меган Маркъл публикува в The New York Times изключително лично есе, което мълниеносно обиколи мрежата и докосна хиляди хора по целия свят. В него Меган говори за загубите, които всички са преживели, за трудностите пред които 2020-а изправи всеки от нас и за надеждата, която все пак остава, дори и в най-тежките моменти. Ето какво написа тя:

Меган Маркъл: Загубите, които споделяме

"Случи се през една юлска сутрин, която започна като съвсем обикновен ден. Направих закуска. Нахраних кучетата. Взех си витамините. Открих онзи липсващ чорап. Вдигнах червения пастел, който се търкаляше под масата. Вързах косата си на опашка преди да взема сина си от неговото креватче.

След като смених пелената му, усетих силно пробождане. Свлякох се на пода с Арчи в ръцете си. Тананиках песничка, за да успокоя и двама ни, но знаех, че нещо не е наред. Докато стисках първородното си дете, знаех, че губя второто.

Няколко часа по-късно лежах в болничното легло, държейки ръката на съпруга ми. Усещах спокойствието на неговата длан и целунах кокалчетата му, мокри от сълзите и на двама ни. Взирайки се в студените бели стени, се опитах да си представя как ще се излекуваме.

Сетих се за миналата година, когато Хари и аз приключвахме дългата си обиколка на Южна Африка. Бях изтощена. По това време кърмех малкия ни син и се опитвах да бъда смела под светлината на прожекторите.



“Добре ли си?” - попита ме един журналист. Отговорих му честно, без да знам, че това което ще кажа, ще резонира на толкова много млади и не толкова млади майки, на всеки който по свой начин страда. Моят необичаен отговор сякаш даде на хората позволение да кажат своята истина. Не отговорът обаче ми помогна най-много, а въпросът.

“Благодаря ти, че попита. Малко хора са ме питали дали съм добре” - отговорих аз.

Лежейки в болничното легло и гледайки разбитото сърце на съпруга ми, който се опитваше да събере парченцата от моето, осъзнах че единственият начин да се излекуваме е първо да попитаме “Добре ли си?”.

А дали сме добре? Тази година постави толкова от нас на ръба. Загубата и болката достигнаха до всеки един от нас през 2020-а. Чухме множество истории: Жена започва деня си както всеки друг и получава обаждане, че майка й е починала от Ковид-19. Мъж се събужда, чувствайки се добре, може би малко отпаднал, но нищо необичайно. Оказва се позитивен за коронавирус и след няколко седмици, той както и стотици други хора, е починал.



Млада жена на име Бриона Тейлър си ляга, както всяка вечер преди това, но не доживява, за да види сутринта, тъй като полицейска акция тръгва в ужасна посока. Джордж Флойд излиза от от магазин, без да си дава сметка, че ще поеме последния си дъх под тежестта на нечие коляно и в последните си мигове ще вика за майка си. Мирни протести се превръщат в насилие. Здравето бързо се превръща в болест. На места, на които преди е имало общество, сега има разделение.

На всичкото отгоре изглежда, че вече нямаме съгласие относно това, което е истина. Не се караме само относно нашето мнение за дадени факти, на различни мнения сме относно дали фактите всъщност са факти. Не сме сигурни дали науката е истинска. Не сме сигурни дали изборите са спечелени или загубени. Не сме сигурни в ценността на компромисите.

Тази поляризация, заедно със социалната изолация, която трябва да спазваме, за да се борим с пандемията, ни накара да се чувстваме по-самотни отвсякога.

Когато бях тийнейджърка, седях на задната седалка на такси, пътувайки сред винаги заетия и забързан Манхатън. Гледайки през прозореца видях жена, която говореше по телефона, обляна в сълзи. Тя стоеше на тротоара и изживяваше личен момент изключително публично. По това време градът беше нов за мен и попитах шофьора дали трябва да спрем, за да попитаме жената дали има нужда от помощ.

Той ми обясни, че нюйоркчани изживяват личния си живот на публични места. “Ние обичаме този град, плачем на уличата, нашите емоции и истории могат да бъдат видени от всеки. Не се притеснявай, някой ще спре и ще я попита дали е добре”.



Сега, след толкова много години, съм в изолация и локдаун, страдайки за загубата на дете, загубата на общото разбиране на страната ми затова кое е истина и мисля за жената в Ню Йорк. Ами ако никой не е спрял? Ами ако никой не я беше видял да страда? Ами ако никой не ѝ е помогнал?

Иска ми се да се върна назад във времето и да кажа на таксиметровия шофьор да отбие. Осъзнавам, че това е опасността на изолацията - изживяването на тъжни, страшни или свещени моменти съвсем сам. Няма никой, който да спре и да те попита: “Добре ли си?”.

Да загубиш дете означава да носиш със себе си почти непоносима тъга, която изпитват много хора по света, но малко от тях говорят за нея. В болката на нашата загуба, аз и съпругът ми, открихме че в стая със 100 жени 10 или 20 ще преживеят спонтанен аборт. Въпреки че тази болка е стряскащо честа, разговорът за нея остава табу, придружено от срам, придружен със скръб в самота.

Някои хора споделят смело своите истории, те отвориха вратата, знаейки че когато един човек каже истината, дава възможност на всички нас да направим същото. Научихме, че когато някой ни попита как сме и наистина изслуша отговора с отворено сърце, тежестта на скръбта става по-лека - за всички ни. Поканата да споделим болката си, заедно правим първите стъпки към изцелението.



Затова нека на този Ден на благодарността, докато планираме празник, както никой друг преди това - разделени от любимите си хора, сами, болни, уплашени и търсейки нещо, за което да бъдем благодарни - да си обещаем да попитаме другите: “Добре ли си?”. Колкото и да не сме на едно мнение, колкото и физически дистанцирани да сме един от друг, истината е че сме по-свързани отколкото когато и да е преди това, заради всичкое което индивидуално и колективно преживяхме тази година.

Нагаждаме се към новото нормално, където лицата са скрити зад маски, а това ни принуждава да се вгледаме в очите на другия - нещо, което е изпълнено с топлота, а друг път със сълзи. За първи път, от много време насам, като човешки същества наистина се виждаме един друг.

Дали сме добре?

Ще бъдем."