От позицията на най-голямата женска онлайн медия в България ние решихме да представим една по-различна гледна точка към парещата тема от последните дни - темата "Валери Симеонов". Толкова пареща, че ни гори отвътре. Като жени. Като майки, настоящи и бъдещи. Като граждани на България, които смятат, че все още имат силата да променят грозната и жестока действителност, в която държавник си позволява да се гаври с майки, и то на деца с увреждания. Вярваме, че нито един човек, да не говорим за жена и майка, не заслужава подобно отношение. Не заслужава да бъде унижавана, хулена и смазвана от хора с власт, които в една нормална държава трябва да се погрижат за нейното благоденствие. Не оцеляване, Благоденствие, г-н Симеонов.
Затова, се обърнахме към един малък Спайдърмен, защото понякога наглостта и безочието са толкова силни, че се превръщат в статукво и в броня за носещия ги. И тогава злото може да бъде победено с неконвенционално оръжие. Само от суперсили и от супергерои. А все ще се намери един супергерой, г-н Симеонов, който да ви смачка в шепата си като малкото, незначително същество, което всъщност сте.
Нека сега прочетем позицията на онези, които в целия скандал пренебрегнахме и забравихме:
"Здравейте, г-н Симеонов,
Казвам се Валери. Зарадвах се, че носите моето име, но мама помоли да използвам учтивата форма. Учихме я миналата седмица в училище. Мама много държи да съм учтив и възпитан. И ме кара да уча много, даже прекалено много, но понеже е за мое добро, аз съм съгласен. Иначе, любимото ми нещо са игрите и приключенските книжки. Само на 10 съм, но реших да Ви напиша това писмо. Мама каза, че от Вас зависят много неща, че сте важен човек в държавата и, ако решите, заедно с приятелите Ви в онзи голям, бял, красив дворец можете да промените живота на много деца като мен. Мама нарича двореца парламент, но аз Ви уверявам, че дворец е по-хубава дума и звучи много по-царствено! Все пак в дворците има принцове и принцеси. Понякога и магьосници.
Г-н Симеонов, вчера видях мама да плаче. Понякога я чувам в спалнята. Тя плаче често, но винаги се опитва да се скрие от мен. Вчера не успя. Мисля, че не иска да ме натъжава. Но аз вече съм голям и знам. Знам, че ѝ е тежко и много трудно. Защото, както казват хората, а и мама и тате, аз съм дете с увреждане. Така казват и каката и баткото по новините.
Но аз, г-н Симеонов, аз никога не плача. На мен не ми е трудно. Аз не мисля, че съм дете с увреждане. Другите казват така. Аз вярвам, че съм нормално дете, като всички останали. Тежко ѝ е на мама. Тъжно ми е, че страда тя. Аз нямам нужда от помощ, защото си имам нея. Имам си и татко, макар че го виждам рядко. Работи много, защото проклетите лекарства струват много пари. Така го виждам само много рано сутрин. Навивам алармата на часовника и ставам преди него, за да не го изпусна. Часовникът ми е точно като маската на Спайдърмен. Мама и татко ми го подариха за рождения ден. Страхотен е! Извинете за думата „проклетите“, мама каза, че е от лошите думи, но аз тайничко я използвам понякога.
Вече знам защо плака мама вчера, г-н Симеонов. Тя не ми каза, но я чух да говори по телефона. Чух какво сте казал за нас, децата с увреждания, и за нашите майки. За моята майка. Мама никога не крещи! Понякога крещя аз, като се ядосам или като ме боли много. Мама не ме изкарва насила навън. Не позволява на дъжда да ме мокри и винаги се грижи да не ми е горещо. Иначе аз обичам дъжда и шума на капките по прозореца. Често забравям да се преоблека, когато се изпотя и ми стане горещо, но мама, никога! За да не настина. Аз обичам да излизам навън и когато мама излиза, аз винаги искам да съм с нея. Трудно ми е да излизам сам. Вече знаете защо.
Ядосан съм и ме е страх, г-н Симеонов. Страх ме е за мама. Аз съм нейният рицар и винаги ще я пазя. Тя мисли, че пази мен, но не е така. Аз съм малък мъж и знам, че трябва да се грижа за нея. Защото майките са безценни. Те са като Слънцето. Без тях няма живот. Без тях няма да има деца. Нямаше да ме има и мен.
Аз съм добре, г-н Симеонов. Не искам да ми помагате. Имам много приятели и родители, които ме обичат. Щастлив съм, дори когато ме боли. Но имам една мечта. Мечтая си мама да се усмихва повече. И понякога се чувствам виновен. Защото знам, че проклетото увреждане кара мама да страда. А то си е мое. Достатъчно е, че страдам аз.
Моля ви, г-н Симеонов. Мама просто иска аз да съм добре. Не я обиждайте. Тя не е виновна. Ако мога да помогна с нещо, се обадете вкъщи. В 18:00 часа, всеки ден, телефона ще вдигам само аз. Мама няма да разбере. Няма да ѝ казваме. Сега не Ви харесва много и може да ми се скара. Можем заедно да измислим нещо. За да бъдат всички майки по-щастливи. Не само тези, които имат деца с увреждания, а всички майки на света.
Иначе, ще се ядосам. А аз, г-н Симеонов, като порасна, ще стана Спайдърмен. И ако пак накарате мама да плаче, ще дойда при вас и ще ви оплета в паяжина. После ще ви залепя за белия Ви дворец, за да ви се смеят всичките Ви приятели. Тогава много ще Ви е срам. Мама каза, че не се срамувате сега. А Вашата майка не Ви ли се кара? Моята винаги ми се кара, когато съм лош и не слушам.
Обичам Ви г-н Симеонов. Разчитам много на Вас. Мама също, макар че сега Ви е ядосана и не иска да говори с Вас. Но ние сме мъже. Хайде да ѝ помогнем.
Ваш приятел,
Валери, 10 г."
