Освен месец на променливото време, май е периодът, в който малките птички излитат от гнездата. В човешкия свят това е моментът учениците да се превърнат в абитуриенти.

След броени дни хиляди зрелостници ще празнуват свободата от средното образование с викове „1, 2, 3...12. Ураа!“. По градове и паланки ще свистят автомобилни клаксони, ще се надуват балони и евъргрийните на ФСБ и Кирил Маричков, ще се носят бонбониери и ще се вдига весела глъчка от официалното навлизане на младите хора в истинския живот.

Порасналите деца ще облекат пищни костюми за празника, някъде в стилистиката „Сватбата на принц Хари и Мегaн Маркъл“, някъде в тази на „Когато Криско срещна Гери Никол“. Миналата година телевизиите ни поднесоха спектакъла на едно училище от Силистра, наречен: „Хайде целият клас да облечем народни носии“. От повече от пет години привърженици има и инициативата „С тениска на бала“, но може би тази година ще има и други, още по-весели и не толкова безразсъдно скъпи идеи.

Но, за беда, абитуриентските балове не могат да започнат, преди да приключи досадата по матурата.

На 21 май психиката на близо 55 000 дванадесетокласници беше подложена на терористична атака при задължителния държавен изпит по български език и литература. Това е онзи изпит, който потвърждава упоритата тенденция, че все повече завършващи не знаят кога се пише пълен и кратък член, но за сметка на това от тях се изисква да разсъждават върху и около сериозно поетично произведение.

Изтеглената тема тази година е „Човекът и вярата“, а късата клечка да бъде подложен на публичната омраза сред завършващите изтегли поетът Никола Вапцаров. Горкичкият, той със сигурност цял ден „се е въртял в гроба“, докато учили-недоучили зрелостниците са се потили над страхотното му стихотворение „Вяра“ под формата на „интерпретативно съчинение“ или есе.

Какво ли могат да знаят деца, ненапуснали още родния дом, за „борбата с живота“ и „вярата в дните честити“ е трудно да се каже – вероятно ще е и още по-трудно да се напише. Но нека не убиваме все пак вярата на чиновниците в МОН, че реформират образователната система.

И наистина, идеята да се провеждат зрелостни изпити е по-добра, отколкото когато аз завършвах средно образование. Това беше преди - срам ме е да го кажа вече – 18 години. Тогава родителите масово втурваха рожбите си към кандидат-студентските изпити по история и литература за Софийския университет. Темите се наизустяваха буквално, а гаргарата с имената на Христо Ботев, Атанас Далчев, Димчо Дебелянов и прочее автори (само мъже, нека все пак подчертаем), беше повсеместна.

Тогава никой не искаше от учениците да пишат „есе“. В онези времена личното мнение беше табу, а опитите за разсъждение най-редовно бяха отписвани като „незрели“. Може би напук на всичко това, по-късно аз се озовах в дебрите на професионалното писане. И ето ме тук с разсъждение. И като нежелан бонус - с лично мнение.

А то е, че нещата в средното образование са много по-добри днес и в едно друго отношение: през 2000 година завършващите бяха около 70 000 и имаше жестока борба за местата във висшите учебни заведения. В Софийския университет „елитните“ специалности като Право, Международни отношения, Икономика, Журналистика (забележете – някога и това беше елитно!), Европеистика, История и филологии бяха достъпни само за онези, които бяха накълвали темите си за „отличен“.

Сега вече всеки може да влезе да учи каквото поиска, буквално с минимална оценка.

Местата за прием в държавните и частните университети ще бъдат 54 731 – при общо около 57 000 завършващи средно образование младежи. А и не се знае каква част от зрелостниците ще поемат към чужбина.

За ВУЗ-овете липсата на студенти за попълване на раздутите специалности може и да представлява (финансова) трагедия, но за абитуриентите това е повече от добре дошло. Те са наясно, че и тройката е достатъчна, за да минеш рехавата цедка. За 5 години „висше“ някои от студентите се появяват едва по няколко пъти, а после се чудим защо пишат толкова неграмотно, дори собствените си автобиографии и мотивационни писма за работа.

Докато най-важна е тапията, някак без значение остава защо стихотворението „Вяра“ е толкова умно, защо да се напише такова стихотворение е толкова трудно и какво означава да трупаш жизнен опит, без да си чупиш главата – като се възползваш от знанието на тези преди теб.

На нас никой не ни ги казваше тези неща. Затова всички искаха професии, които ще им носят „доходи“ на „свободния пазар“. За заблудите на моето поколение обаче няма да говоря – достатъчно красноречиво ситуацията описват психичните разстройства, разбитите семейства, масовата емиграция в чужбина и също толкова масовата практика да работиш не това, което си учил.

И понеже животът не се свежда единствено до борба за пари, власт, надмощие и смисъл, т.е. изобщо не се свежда само до „борба“, може би новото поколение ще намери свой път, различен от скучните клишета и очакванията на обществото.

Затова - на добър час, абитуриенти!

Гледайте от друг ъгъл на света и вярвайте единствено в мечтите си!