Казват, че едно общество се познава във времена на криза. Точно тогава на повърхността изплуват или човечността, мисълта за ближния, грижата, отговорността, както и самодисциплината, или лошотията, злобата, склонността към репресии. Само че и управляващите се познават по време на криза. Защото точно тогава те трябва да вложат доста повече мисъл в това, което правят, не само, за да гарантират сигурността на същото това общество, но и за да го мотивират да бъда отговорно и самодисциплинирано.

Какво показа кризата у нас? Ние като общество трудно приемаме мисълта, че трябва да се грижим за другите и да бъдем единни. А управляващите ни въобще не проявяват мисъл за нас като общество. И това го доказват мерките, които се вземаха – хаотично, на парче, без мисъл за случващото се, без мисъл за цялостната картина на нещата. Но най-лошото е, че нещата се правят винаги от позицията на силата, а не от позицията на убедеността, че направеното е най-добро за всички.

И поредната случка от градския транспорт от изминалото денонощие напълно го доказва.

Нередовен пътник в градския транспорт бе... закопчан с белезници, показа Би Ти Ви. На фона на няколко фрапантни дела, в които хора, вероятно задигнали милиони и извършили наистина страшни престъпления, се разхождат необезпокоявани из центъра на София или на почивка до Дубай, тази новина звучи лошо, звучи несвободно. Сигурна съм, че много от вас ще кажат, айде стига си плакала срещу държвата и институциите, ние не ставаме. Така ли е наистина? Не съм съгласна. Защото инститтуциите са тези ,които винаги трябва да спазват правилата. Институциите – независимо дали са държавни или общински са тези, които винаги трябва да дават ДОБЪР пример. Те трябва да ни учат на законност, ред, но и човещина, грижа за доброто на обществото, което ги е избрало да управляват, хуманност, социалност. Иначе защо са ни там горе? А институциите ни показват всеки ден своето безхаберие. И искат ние да скачаме според височината на пръчката. Справедливо ли е?

Ето, в конкретния случай. Закопчаният с белезници човек е човек, който в кризата и лудостта на пандемията има работа. Все още. Бързал е за работа. Пак заради кризата и пандемията, не е имало откъде да си купи билет. Шофьорът не продава, будките са по-малко на брой. Закъснявал е. За същата тази работа, за която през последните месеци мнозина мечтаят. Хващат го. Да, точната дума е хващат го. Защото аз съм виждала как контрольрите в Градския транспорт се хвърлят към някого, ако се усъмнят, че е без билет. Все едно гледате „Ну заяц, погоди”. Мятат се към него и го сграбчват от две или три страни с едни много неприятни изражения.

Да, знам, че правилата трябва да се спазват. Но за да има убеденост и самодисциплина в спазването им, те трябва да важат първо за ВСИЧКИ. И трябва да има мотивация. Трябва всички условия за спазването им да бъдат на лице. Т.е. този пътник да има достатъчно места, от които да си купи билет, а не да обиколи града с тази цел. Защото той все още има работа. Защото е човек. Може да закъснява. Има куп странични обстоятелства. Защото той вероятно е редовен данъкоплатец. И защото, когато други пътници, от едно малцинство, масово си се возят необезпокоявано, когато в автобусите си пътуват клошари от първа до последна спирка, когато тези превозни средства закъсняват, а шофьорите понякога се карат като хамали – пак необезпокоявано, мотивацията някак намалява.

Не сте ли съгласни?

А аз мисля, че този вирус извади на бял свят най-лошото у нас. И дамите, и господата, които пътуват с майбах или мерцедес, последен модел до работните си места на жълтите павета или в някоя друга административна сграда, няма как да го разберат. Тези подробности дори не стигат до тях. Защото ежедневието им е друго. А трябва. Защото те са на своите места, за да мислят за нашето ежедневие. И за това как да го направят по-правово, по-добро – финансово, социално, правово.

Останалото е кофти сценарий на средноразряден драскач, не писател професионалист. Животът ни може да бъде по-добър, ако ние сме по-добри и ако изискваме от тези, които ни управляват, да ни уважават и да бъдат добри, в това, което правят. Ние не сме непослушни маймуни в зоопарк, ние сме общество с права и задължения. Ние сме хора, граждани, родители, майки и бащи. Имаме достойнство. Нека не забравяме това.