Казвам моето последно сбогом на Долорес О'Риърдън, една от най-великите, като си пускам тази песен. Със сълзи в очите и много болка в сърцето. За може би най-разпознаваемия глас на планетата, който заглъхна завинаги. През ума ми от снощи препускат картини от тийнейджърските ми години, от онова различно от сегашното време. Не знам вече, ние ли сме различни, времето ли се променя... Може би и двете, може би нито едното от двете.

Спомням си всичко, сякаш отново съм там – училище, приятелите, шантавите неща, които правехме, касетките с любимите албуми, идолите си ... Безгрижието. От много време не бях се сещала...Да, музиката наистина е магия, има силата да те отведе до неподозирани и невъзможни места.

Всъщност никога досега не ми е било толкова мъчно за друг изпълнител. А доста си отидоха в последно време. И те бяха велики творци, и тяхната музика бе стойностна. The Cranberries обаче бяха друго за мен и още много хора като мен, фон и едновременно с това символ на толкова много моменти в живота на един тийнейджър през 90-те.

И ще си призная, не бях ги слушала от години. Имам предвид да седна и да си ги слушам дълго. Направих го едва вчера вечерта, след като научих за смъртта й. Даже днес разбрах факти от живота й, за които не съм знаела или може би съм забравила. Това не е важно, важно е какво значи музиката, която правиш, за хората години по-късно. Те го направиха, Долорес и The Cranberries - музиката им винаги ще е част от нас, онези, които имахме късмета да живеем във времето, в което се правеше тя. Музика, натоварена с толкова много смисъл и спомени...

Песните на The Cranberries някак наистина звучат различно сега, когато нея я няма, както каза мoя колежка. Благодарим ти за музиката, която остави след себе си, мъчно ни е...

Дано летиш към едно по-добро място! Почивай в мир!

Поклон!

Щастлива съм, че бе мой идол... Винаги ще бъдеш.