Насред лятото, насред извънредната ситуация столицата бе подпалена от протести. Протести „за“, протести „против“. Протести, несвързани с конкретна политическа партия, а с желанието на българските граждани да живеят в свободна и демократична държава.

И в цялата тази ситуация на проява на будна гражданска позиция, родните телевизии някак останаха доста дистанцирани. И малко неадекватни. Такива коментари прочетох в социалните медии.
Докато площадът живееше своя живот, огласян от скандирания, големите телевизии излъчваха сериали...

Нима темата не е достатъчна важна? Не е ли важно какво мислят хората, загърбили собственото си удобство и летни преживявания, за да подкрепят една идея – идеята да живеем по-добре? Вероятно сериалите са важна част от програмната схема. Вероятно. Но дали са по-важни от това, че едно момче е в "Пирогов" след протеста?

И в същото време едно момиче фотограф се превърна в символ на професионализма, търсейки най-добрия кадър, качено на светофар... Браво за професионализма! И интернет, интернет да е жив. Че без него и още една-две телевизии нямаше въобще да разберем, че нещо се случва.

Но нали знаете – което не се е появило по телевизора, то не се е случило.

През годините сякаш забравихме, че медиите трябва да бъдат онези глашатаи, които съобщават първи за случващото се. От първа ръка. С всички гледни точки. ОБЕКТИВНО. Без да натежават в една или друга посока. Че трябва да показват. Да дават глас на всяка позиция, на всяко мнение. Да разискват важните за всички ни новини и събития. Като това какво ще се случи с обществото, оказвайки се в чакалнята на Европа, какво ще се случи с доходите ни, с икономиката.

Някъде във фейсбук тези дни прочетох, че хората не се интересуват от това кой е на власт, но силно се интересуват дали ще могат да си платят ипотеката, дали децата им ще бъдат приети в детската или в училището до тях, дали ще могат да си платят бензина до морето и самото море. Това са важните неща. За всички нас. Те пак са като сериал. Но доста по-реален. За мен лично няма значение кой седи в парламента, ако той си върши добре работата. Ако пътищата ни са с европейско качество, а не стават катастрофи, заради ръждясали мантинели. Ако мога да платя храната си в магазина и изравнителната сметка за Топлофикация. Ако не ми е невъзможно да купя на детето си череши или домати.

Ей такива дребни, битови, ако щете, социални и злободневни нещица. Те ме вълнуват. Да имам работа, покрив и да мога да се радвам на живота с хората, които обичам. Нарича се стандарт. Та ако имам нужния стандарт, все ми е през тая кой е премиер, президент или космонавт. Но ако едва свързвам двата края, ако виждам как нещата са се бъгнали толкова дълбоко и сериозно, че 99 процента изнемогват, а 1 процент живеят в охолство, ако родителите ми не могат да си позволят елементарни неща като лекарства, ако... Тогава започвам да се интересувам. От работата на тези, които ядат кифтетата. И спира да ми дреме дали Изаура е бременна или не.