Автор
Марина Стоименова

Искаме ли да знаем истината за Виктория Маринова?

Измина една седмица от жестокото убийство на Виктория Маринова в Русе. Седмица на бдения, сълзи и протести, възмущение и международна подкрепа към семейството на жената, майката и „разследващия журналист“, чийто живот угасна преждевременно край Дунава. Седмица, в която се повдигна болезненият въпрос за свободата на словото, за правата и сигурността на жените, за това, че всеки от нас може да бъде следващата жертва. Накрая темата бе захлупена от жадното за теории на конспирацията общество, от сервилните медии и най-вече от властта.

Изумително много хора предпочетоха да се възмущават на израза „разследващ журналист“, с който беше описана Виктория, защото не бил „напълно точен“, вместо да се поогледат малко.

Интересното е, че същите тези хора, които толкова държат на пунктуалността до последната й буква, веднага замлъкнаха, когато полицията обяви, че е намерила убиеца на Виктория. Уж държат на истината, но никак не ги тревожи липсата на мотив на „убиеца“. Не ги притесняват съмнителните обстоятелства, при които се е случило всичко (изнасилване посред бял ден?), не се питат сам ли е действал обвиненият в убийство, не се чудят Северин Красимиров психичноболен ли е или не (и двете версии се тиражират на едро), а очевидните разминавания в обясненията на прокуратурата се приемат на доверие.

Никой сякаш не се тревожи от „бързото разкриване“ на убийството – нещо крайно нетипично за МВР.

Дали виновен бе светкавично намерен, защото по случая имаше европейски натиск и „България бе очернена несправедливо“? Наистина ли си сме такива: у дома казваме „знаем каква е родната полиция“, но за пред хората отвън заявяваме: „Този път МВР действа професионално“?!? Маска ли е всичко това?

Този въпрос, за разлика от другите, е риторичен. В нашето общество маските са наложителни, за да продължим да се преструваме, че всичко е наред.

А за да бъде „всичко наред“ явно ни трябва „стабилност“, а не истина.

Хората, които нямат нужда от истина или се задоволяват с непълната част от нея, получават именно това - непълна или никаква истина. Те биха приели и лъжа, стига всичко „да е спокойно“. И ще получат лъжа. Но привидното спокойствие пак ще бъде нарушено след седмица, две, три... до следващото брутално убийство.

Но за онези, които не могат да се примирят с подобни гаври с човешкото достойнство и с подобни посегателства, за онези, които чувстват силна съпричастност към случая, залавянето на „убиеца“ много наподобява на хвърляне на прах в очите.

Дори Северин да е извършил част (или цялото) жестоко престъпление, пак не ставя ясно, дали не е действал по поръчка. А това, че той намеква за „съучастници“, повдига още повече въпроси.

Независимо дали става дума за криминален случай, или за случай, свързан с работата на Виктория (защото каквото и да говорят властите, тази хипотеза трябва да си остане отворена до доказване на противното), едно е ясно: въпросите са нежелателни, а съмнението е опасно.

Иначе стабилността си е „ненарушена“.

Из ромската махала в Русе се появиха моторизирани типове, които заплашиха пред телевизионния екран със саморазправа по етнически признак. Ромите наскочиха в отговор с брадви и тояги.

И ако не сме напълно склерозирали, нека поне този път бъдем честни: това шоу сме го гледали твърде много пъти: тактиката за нагнетяване на етническо напрежение е най-любимата и най-добре контролирана от силните на деня. Тя винаги сработва безотказно пред апатичния зрител. Чрез нея страхът си остава във въздуха, въпросите около убиеца отиват на втори план, а повърхностните медии получават нова тема за дъвчене.

Уплашени хора се манипулират лесно. Те не питат, не искат да знаят и се задоволяват с малко. Но ако престъплението е криминален случай, а убиецът е заловен, тогава е много интересно защо цялата тази случка се използва за нагнетяване на напрежение...?

Но аз пак задавам въпроси... Не се спрях, еей.

Вие ще кажете: нека не се „месим на разследващите органи“. Няма и как да им се месим. Но дори да не обичаме много-много истината, поне имаме памет, нали?

Дългогодишният журналист Светла Бъчварова се разравя в спомените си и чрез статус във Facebook -

припомня защо името на България отдавна е „очернено“, когато става дума за убийства и нападение над жени на различни постове:

- През 2000 година 30-годишната ямболска адвокатка Надежда Георгиева е съсечена със сатър в жилище в София. Има съмнения за намеса на висши магистрати в убийството. Истината така и не излиза наяве.
- През 2001 година 36-годишната Светлана Гебрева, по това време зам.-шеф на Дирекцията за строителен контрол, е залята с киселина и обезобразена. Гебрева оцелява, но умира година по-късно от рак. Защо е нападната така и не става ясно. Впрочем през 1998 година с киселина е залята и журналистката Анна Заркова.
- През 2002 година 39-годишната аптекарка Христомира Атанасова е взривена в колата си през деня в центъра на София в близост до училище. Защо? Кой?
- През 2005 година 45-годишната митничарка Шинка Манова е застреляна до колата си. Не става известно защо. Никой не е арестуван и съден и за това убийство.
През 2006 година непълнолетните сестри Белнейски са жестоко убити. Намерен е извършител, който е осъден, но остава да витае съмнението, че в кървавата история е замесен син на политик, а властта заличава следите.


В началото на 2015 г. 34-годишната Татяна Стоянова, секретарка на кмета на Пазарджик, е убита. Няма осъден.
Това са само минимален брой посегателства над жени, които говорят, че полът няма значение, когато става дума за възмездие. И как можем на този фон да смятаме, че „всичко е точно“ и „убиецът е заловен“, както ни го поднасят?


Трябва да сме много глупави, за да не се съмняваме.