Пандемията от коронавирус продължава. Новините за новозаразени следват своя пик ден след ден. Числата растат и някак съвсем естествено потвърждават пророкуваното увеличаване на броя заболели, за което някои специалисти предупреждаваха през лятото. И няма никаква надежда това да приключи. Поне не скоро. Очертава се мрачна Коледа и още по-мрачна зима. Това са моите прогнози.
Въпреки постоянното говорене от страна на политици и специалисти, че мерките, които се вземат не означават ограничаване, те всъщност бавно, но сигурно ни ограничават. Спират емоциите ни. Затварят дъха ни в няколко квадратни сантиметра плат. И шшшшттт... тихо. Всичко се прави, за да се спаси човешки живот.

Не знам. Признавам ви, не знам какво да мисля. А смея да твърдя, че съм от мислещите. Ако не постоянно, то в по-голямата част от съзнателния ми живот.

Чета и мисля. От една страна е статистиката, която доц. Мангъров публикува всеки ден и от която става ясно, че броят на заболелите е практически един и същ. Променя се броят на тестваните. Вчера той дори сподели в социалните мрежи, че вече вървим уверено към т.нар. стаден имунитет. От друга страна ежедневно чета думичката „пик” и колкото и здравомислеща да съм, някак вътрешно се напрягам и стресирам. Подсъзнателно. Аха да се зарадвам на есента в парка и хоп – чувам „нов пик”. И настроението ми пада с няколко пункта надолу. Аха да купя билети за цирк за сина, че много обича и пак – „нов пик”. Стрес си е, колкото и да се опитвам да не обръщам внимание. Новини отдавна не гледам. Но те проникват в ушите ми по всякакви невероятни канали. И ехото от „новия пик” не иска да заглъхне.
От друга страна много лесно обяснявам на петгодишния си син защо не можем да направим нещо. „Заради грипа”, казвам аз, а той приема думите ми за чиста монета, убеден, че когато този проклет грип свърши, благата ще се изсипят върху него като истински водопад Ниагара.

И така – всичко е някак странно наред. Постигам дзен компромис с всеки „нов пик”. Но днес нервната ми система бе атакувана отново. Този път от идеята на хората, които се грижат за здарвето ни, да въведат задължителното носене на маските и на открито. Защо? Как точно носенето на маски доказа своята адекватност и превантивно действие срещу Ковид-19? Не, това не означава ограничаване, казва се в съобщението. А какво означава? Че ще мога да се усмихвам на есента само през прозореца? А в парка и аз ще трябва да си сложа намордник? И в планината ли? За да затворя емоциите си и дъха си в няколко квадратни сантиметра мръсно парче плат? Не съм съгласна. Не съм. Искам да мога да дишам поне навън. Искам си свободата. Честно. Не съм готова да затворя усмивката си за още година или две. Струва ми се нереално.

Съгласна съм, че трябва да се спазва хигиена. Съгласна съм, че хората със симптоми трябва да бъдат карантинирани. Съгласна съм, че трябва да се вземат превантивни мерки. Но не съм съгласна да подлагам психиката си на изпитание. Защото знам, че тя не готова за това. Още повече, че в световен мащаб маските не доказаха своята ефективност. Нали?

И всичко това на фона на две страшни цифри, които тези дни потънаха в общия поток от нови „пикове”. Едната – че 7 милиарда души в света умират от ГЛАД. А втората – че 40 процента от населението по света всъщност няма възможност да поддържа добра хигиена.

Според доклад на УНИЦЕФ, публикуван на Световния ден за миене на ръцете, в най-слабо развитите страни почти три четвърти от населението не могат да си мият ръцете у дома. Около 43% от училищата с 818 милиона ученици нямат достъп до измиване на ръцете със сапун и вода, а в най-бедните страни процентът на училищата без място за миене на ръце се увеличава до 70 процента, съобщава ООН.

Алоооо? Вие разбирате ли какво означават тези цифри? Че на богатите държави не им пука за бедните. Въобще. Какво тук значи някакъв си вирус? И дали всичко не опира отново до цифри - но на приходи от ваксини? Не знам. Нали ви казах, не знам какво да мисля. Знам обаче едно - че маската не ми помага да мисля. Тя спира усмивката ми, емоциите, желанието ми да дишам. И не. Не съм безотговорна. Просто се опитвам да анализирам онова, което така или иначе достига до мен като новини. Хайде, кажете ми. Но честно. Какво мислите вие?